Престол и щурм
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #2
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престол и щурм». Краткое содержание книги:
После продължи да напредва бавно леко приведен, сякаш насреща му духаше силен вятър; лицето му се покри със ситни капчици пот; зъбите му се оголиха в дива радост. Вече се питах дали двамата с Иван няма да паднат мъртви всеки миг.
След това пръстите на протегнатата напред ръка на Толя се свиха в юмрук. Иван се сгърчи. Обърна очи. По устните му изби кървава пяна. Най-накрая се повали на палубата.
Смътно си давах сметка за настъпилия наоколо хаос. Тамар се сражаваше с един от Вихротворците. Други двама Гриша се нахвърлиха на Толя. Чух изстрел и видях, че Мал държи пистолет. Но единственото, което занимаваше мисълта ми, бе безжизненото тяло на Иван пред мен.
Той беше мъртъв. Дясната ръка на Тъмнейший. Един от най-могъщите Сърцеразбивачи във Втора армия. Този, който оцеля в Долината след нападението на волкрите. Сега този същият беше мъртъв.
Сподавено ридание ме извади от унеса. Край мен стоеше Женя и притискаше длани към устата си, втренчена в тялото на Иван.
– Женя... – понечих да я утеша.
– Спри ги! – Викът долетя от срещуположния край на палубата.
Обърнах се и видях Тъмнейший, вкопчен в схватка с въоръжен моряк. Женя цялата се тресеше. Тя посегна към джоба на кафтана си и извади пищов. Толя тръгна към нея.
– Не! – изкрещях и се хвърлих между двамата. Нямаше безучастно да гледам как убива Женя.
Тежкият пищов се тресеше в ръката й.
– Женя – пророних, – наистина ли ще ме застреляш?
Тя се озърна диво, разколебана към кого да насочи пищова. Докоснах ръкава ù. Тя трепна и обърна дулото към мен.
Гръм като от светкавица разцепи въздуха. Разбрах, че Тъмнейший е надделял в схватката. Обърнах се и видях към нас да пълзи пелена от черен мрак. „Това е краят – рекох си. – Свършено е с нас.“ Миг по-късно зърнах ослепителна светкавица и кратък изстрел. Мракът се разтвори във въздуха и видях как Тъмнейший се вкопчва в ръката си, а лицето му се криви от болка и бяс. Не вярвах на очите си, но той наистина беше прострелян.
Щормхунд тичаше насреща с пистолет в ръка.
– Бягайте! – изкрещя той.
– Хайде, Алина! – извика Мал и посегна да хване ръката ми.
– Женя – пророних отчаяно, – ела с нас.
Ръката ù се тресеше толкова силно, че очаквах пищовът всеки момент да изпадне от нея. По бузите ù струяха сълзи.
– Не мога – изхълца пресекливо тя. После свали оръжието. – Върви, Алина.
Бягай!
В следващия момент Толя отново ме преметна през рамо. Взех да удрям с
юмруци по широкия му гръб, но напразно.
– Не! – извиках. – Чакай!
Никой обаче не ми обърна внимание. Толя се засили и се преметна през парапета. Закрещях, когато полетяхме надолу с главата към ледената вода, очаквайки всеки момент да се забием в нея. Вместо това ни подхвана въздушно течение, което можеше да е само творение на Вихротворец. То ни достави невредими на палубата на шхуната; там обаче ни стовари толкова рязко, че ударът отекна чак в костите ми. Тамар и Мал ни последваха, а Щормхунд дойде малко след това.
– Дай сигнала! – нареди Щормхунд, щом се изправи на крака.
Последва остро изсвирване.
– Привет! – повика той един от моряците, когото не познавах. – Колко останахме?
– Осмина паднаха в боя – отговори Привет. – Четирима са на китоловния кораб. Товарът също идва насам.
– Вси светии! – изруга Щормхунд. После погледна към китоловния кораб, явно разкъсван от вътрешна борба. – Мускетари! – провикна се към хората по гротмачтата[8] на шхуната. – Прикривайте ги!
Те откриха стрелба с мускетите си по палубата на китоловния кораб. Толя метна една пушка и на Мал, после прехвърли друга на гръб. След това се вкопчи във въжетата и взе да се катери нагоре. Тамар измъкна револвер от кобура на хълбока си. Аз все още лежах простряна на палубата като жалка купчина с безполезни ръце, приковани от оковите.
– Морският бич е на сигурно място, капитане! – провикна се Привет.
Още двама от хората на Щормхунд се прехвърлиха през парапета на китоловния кораб и се понесоха във въздуха към нас, размахали бясно ръце.
Накрая се стовариха по хълбок на палубата на шхуната. Раната в ръката на единия кървеше обилно. След това отново се разнесе тътен като от гръмотевица.
– Той се е съвзел! – извика Тамар.
Около нас взе да се кълби мрак, погълна шхуната и заличи всичко по пътя си.
– Освободете ме! – примолих се. – Нека и аз да помогна!
Щормхунд хвърли ключовете към Тамар.
– Действай! – извика.
Тамар посегна към китките ми и взе да се мае с ключа, докато мракът се сгъстяваше над нас.
Озовахме се в непрогледна тъмнина. Чух някой да крещи. После белезниците с щракане освободиха ръцете ми. Железните халки паднаха от китките и с глух екот се удариха в пода.