Сняг през април
- Автор: Пилчер Розамунда
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- ISBN: 978–954–398–311–7
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Сняг през април». Краткое содержание книги:
Красивата Керълайн се отправя на рисковано пътуване към Шотландия, за да открие своя по-голям брат, когото не е виждала от години. Тя се надява бързо да се справи с тази задача и да се завърне навреме в Лондон за собствената си сватба. Но капризното шотландско време се оказва сериозно препятствие за младата шофьорка и малкият й автомобил се озовава в дълбока пряспа.
Спасителят на Керълайн е млад мъж, който изживява семейна трагедия. И двамата герои са на път да сторят големи грешки с живота си, но дали пък няма да успеят заедно да спасят себе си!
– Ама ти ходи ли на погребението? – попита тя, сериозно озадачена.
– О, да, беше отвратително, всеки миг от него бе толкова неприятен!
– Тогава защо не дойдеш на юг, ние сме тук за още няколко дни?
– Все още не мога да дойда... – Лиз се поколеба. Тя обикновено мълчеше като риба за личния си живот. Илейн постоянно се оплакваше, че не знае какво се случва в живота на собствената й дъщеря. Но сега изведнъж Лиз почувства необходимост да сподели. Вълнението от това, което се бе случило днес, и от това, което можеше да се случи утре, напираше да се излее от нея и тя усещаше, че ако не говори с някого за Оливър, ще се взриви.
Затова завърши изречението си с изненадващо искрено признание.
– . работата е там, че Оливър е тук за малко. И ще дойде на вечеря утре.
– Оливър? Оливър Киърни?
– Да, разбира се, Оливър Киърни. Кой друг Оливър познаваме?
– Имаш предвид...? Заради Оливър?
– Да. Заради Оливър – Лиз се разсмя. – О, маменце, не бъди толкова недосетлива.
– Но аз винаги съм си мислела, че е Ча...
– Е, ами не беше – бързо каза Лиз.
– И какво се очаква да каже Оливър за всичко това?
– Ами, не мисля, че му е неприятно.
– Хм, не знам... – Илейн звучеше объркано. – Това е последното нещо, което очаквах, но ако ти си щастлива...
– О, аз съм. Аз съм щастлива. Вярвай ми, никога не съм била по-щастлива.
– Е, добре, дръж ме в течение на всичко, което се случва - примирено каза майка й.
– Добре.
– И ми кажи кога ще дойдеш на юг?
– Може би ще дойдем заедно – каза Лиз, готова да си го представи. – Може би ще дойдем заедно, с неговата кола.
Майка й най-сетне затвори. Лиз остави слушалката, уви по-стегнато хавлията около себе си и се върна в банята. Оливър. Изрече името му, отново и отново. Върна се във ваната и завъртя кранчето на топлата вода с палеца на крака си. Оливър.
***
Пътуването на север беше като връщане назад във времето. Пролетта закъсняваше навсякъде, но в Лондон поне вече имаше леки наченки на зеленина – първите крехки листенца по клоните на дърветата в парка, първите звездички на оранжевите минзухари. В тротоарните кашпи грееха нарциси и пурпурни ириси, а по витрините на големите магазини бяха изложени летни дрехи, от които дъхът ти секваше, и караха човек да си мисли за ваканции, пътешествия с яхти, синьо море и слънце.
Но шосето неумолимо ги отвеждаше на север, прорязваше като стоманена лента равнинния пейзаж, който ставаше все по-сив и по-студен, и очевидно, все по-неплодороден. Пътищата бяха влажни и мръсни. Всеки подминаващ камион – а старата кола на Кейлъб бе задминавана практически от всички – хвърляше заслепяващи фонтани от мокра кафява кал, която полепваше по предното стъкло и чистачките трябваше да работят безспирно. И в допълнение, сякаш за да се утежни още повече ситуацията, нито един прозорец не се затваряше плътно, а парното беше или развалено, или се нуждаеше от някакво специално регулиране, което нито Джоди, нито Керълайн можеха да направят. Каквато и да бе причината, то просто не работеше.
Въпреки всичко Джоди беше във великолепно настроение. Четеше картата, пееше, правеше сложни сметки, за да изчисли средната им скорост (печално ниска) и пробега им.
– Тук сме на една трета от пътя. Тук сме на половината път.
А после:
– Още пет мили и ще бъдем в Скоч Корнър3. Чудя се защо се казва Скоч Корнър, когато дори не е в Шотландия?
– Може би защото хората минават оттук, за да си купуват скоч – шотландско уиски?
Джоди реши, че това е много забавно.
– Ние никога не сме били в Шотландия, никой от нас не е идвал тук. Чудя се защо ли Ангъс е дошъл точно в Шотландия?
– Когато го намерим, ще го попитаме.
– Да – каза Джоди весело, мислейки си за момента, в който ще види Ангъс. Протегна се назад към раницата, която благоразумно бяха напълнили с храна. – Какво ти се яде сега? Има сандвич с шунка, една леко натъртена ябълка и малко шоколадови бисквити.
– На мен ми е добре. Не искам нищо.
– Ще имаш ли нещо против да изям сандвича с шунка?
– Съвсем не.
След Скоч Корнър те поеха по шосе А68 и малката кола се задъха, скрибуцайки през неприветливите мочурища на Нортъмбърленд, през Отърбърн, и още по-нататък, до Картър Бар. Пътят се извиваше нагоре, криволичейки насам-натам по стръмния наклон, после прекосиха последния хълм, преминаха граничния камък и пред тях се ширна Шотландия.
– Ето ни тук най-сетне – каза Джоди с глас изпълнен с огромно удовлетворение. Но Керълайн виждаше само разпрострялата се пустош на вълнообразно нагънатия релеф, а в далечината – хълмове, които бяха побелели от сняг.