Сняг през април
- Автор: Пилчер Розамунда
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- ISBN: 978–954–398–311–7
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Сняг през април». Краткое содержание книги:
Красивата Керълайн се отправя на рисковано пътуване към Шотландия, за да открие своя по-голям брат, когото не е виждала от години. Тя се надява бързо да се справи с тази задача и да се завърне навреме в Лондон за собствената си сватба. Но капризното шотландско време се оказва сериозно препятствие за младата шофьорка и малкият й автомобил се озовава в дълбока пряспа.
Спасителят на Керълайн е млад мъж, който изживява семейна трагедия. И двамата герои са на път да сторят големи грешки с живота си, но дали пък няма да успеят заедно да спасят себе си!
– Лиз.
Тя носеше панталони, кожена полушубка и същата черна шапка, с която беше и вчера, нахлупена дълбоко над ушите. Той я наблюдаваше как я свали и как разроши със свободната си ръка късата си тъмна коса. Този странно нервен, несигурен жест, изобщо не се връзваше с лъскавия й вид. На порозовялото й от студа лице светеше усмивка. Изглеждаше великолепно.
– Здрасти, Оливър.
Приближи до него и се протегна над купчината накъсана хартия, за да го целуне по бузата.
– Ако не искаш да ме виждаш, кажи го, и аз ще се махна.
– Кой е казал, че не искам да те виждам?
– Мислех, че може би...
– Добре, не мисли за може би. Влез и ще ти направя чаша кафе. Аз самият имам нужда от една и освен това ми писна да стоя сам-самичък.
Той я поведе към кухнята и бутна вратата, за да я пусне да мине пред него, разпръскваща свежия аромат на зимен въздух, смесен с „Шанел № 5“.
– Сложи чайника – каза той. – Аз ще се отърва от тази купчина.
Мина през кухнята, излезе през задната врата на студа, успя да напъха боклука от кошчето в кофата за смет, без да разпилее кой знае колко, и се върна с благодарност в топлината на кухнята. Лиз изглеждаше някак неуместно така, застанала до кухненската мивка, пълнейки чайника с вода.
– Господи, какъв студ!
– Знам, а се предполага, че е пролет. Дойдох пеша от Роузи Хил дотук, и накрая мислех, че ще умра.
Тя отнесе чайника до голямата чугунена печка, вдигна тежкия й капак и го постави на плочата. Остана там и се надвеси напред, за да се сгрее. Двамата се загледаха един в друг през стаята. После заговориха едновременно.
– Подстригала си косата си – каза Оливър.
– Съжалявам за Чарлз – каза тя.
И двамата спряха, изчаквайки другия да продължи. Лиз изглеждаше объркана.
– Направих го заради плуването – каза тя. – Гостувах известно време на приятел в Антигуа.
– Исках да ти благодаря за това, че дойде вчера.
– Аз.... Аз никога не съм била на погребение преди.
Очите й, обградени с очна линия и черна спирала, изведнъж проблеснаха от неотронени сълзи. Късата, елегантна прическа разкриваше дължината на врата й и чистата линия на решителната брадичка, която бе наследила от баща си. Докато той я наблюдаваше, тя започна да разкопчава копчетата на палтото си. Ръцете й също имаха кафеникав загар, бадемовидните й нокти бяха лакирани в много бледо розово, носеше масивен златен пръстен с печат и цял куп фини златни гривни на тъничката си китка.
– Пораснала си, Лиз – неочаквано каза той.
– Разбира се. Сега съм на двадесет и две. Забравил ли си?
– Колко време мина, откакто те видях за последно?
– Пет години? Най-малко пет години.
– Как лети времето!
– Ти беше в Лондон. Аз бях в Париж и всеки път, когато се връщах в Роузи Хил, ти винаги беше далеч.
– Но Чарлз беше тук.
– Да. Чарлз беше тук. – Тя се заигра с капака на чайника. – Но ако понякога изобщо забелязваше моето появяване, определено никога не го показваше.
– Много добре го забелязваше. Просто не го биваше особено в изразяването чувствата. Във всеки случай, за Чарлз ти винаги си била прекрасна. Дори и когато бе на петнадесет, с плитки като Пипи Дългото чорапче и протъркани на коленете джинси. Просто те чакаше да пораснеш.
– Не мога да повярвам, че е мъртъв – каза тя.
– И аз също не можех, до вчера. Но мисля, че сега вече го приемам.
Чайникът започна да свири. Той се отдели от печката и отиде да вземе чаши и буркан разтворимо кафе, както и бутилка мляко от хладилника.
– Татко ми спомена за Киърни – каза Лиз.
– Имаш предвид продажбата?
– Как ще го понесеш, Оливър?
– Нямам друг избор.
– Дори и за къщата? И къщата ли ще продадеш?
– Какво бих могъл да правя с тази къща?
– Можеш да я запазиш. Да я ползваш за уикенди и ваканции, просто да си запазиш поне едно коренче в Киърни.
– Това ми звучи доста разточително.
– Всъщност не е. – Тя се поколеба леко, после стремително продължи. – Когато се ожениш и имаш деца, можеш да ги доведеш тук, и те ще могат да правят същите прекрасни неща, които ти си правил. Да тичат като щури, да си строят къщички в клоните на големия бук, да имат понита...
– Кой е казал, че мисля да се женя?
– Татко каза, че нямало да се ожениш, докато не станеш прекалено стар за всичко останало.
– Баща ти май ти казва твърде много неща.
– И какво трябва да означава това?