Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Селяните от Титлипур се съгласиха да последват Айша след дълъг спор, в който я бяха помолили да не участва. Техният здрав разум им казваше, че ще бъде глупаво да се върнат обратно, след като бяха стигнали толкова далече и вече виждаха първата цел; но новите съмнения в техните мозъци подкопаха силата им. Като че излизаха от някакъв направен от Айша Шангри-Ла, защото сега те просто вървяха след нея, вместо да я следват в истинския смисъл на думата, те сякаш остаряваха и се разболяваха с всяка крачка, която правеха. По времето, когато видяха морето, те бяха куца, залитаща, ревматична, трескава група със зачервени очи и Мирза Саид се почуди колко от тях ще успеят да се справят с финалните ярдове до границата на водата.
Пеперудите бяха с тях, високо над главите им.
— Сега какво, Айша? — извика й Саид, изпълнен с ужасяващата представа, че любимата му жена може да умре тук под копитата на понита под наем и пред очите на продавачи на сок от захарна тръстика. — Ти ни докара всички до границата на унищожението, но тук е един неопровержим факт: морето. Къде е сега ангелът ти?.
Тя се изкатери с помощта на селяните върху една неизползвана тхела319, стояща до щанда за безалкохолни напитки, и не му отговори, докато не погледна надолу към него от своето новоиздигнато място.
— Джебраил казва, че морето е като наглите души. Когато ги разтворим, можем да минем през тях към мъдростта. Щом можем да разтворим сърцата си, можем да разтворим морето.
— Тук на сушата разтварянето си беше цяло бедствие — присмя й се той. — Доста умряха, може би си спомняш. Мислиш, че във водата ще бъде различно?
— Шшшт — внезапно каза Айша. — Ангелът е почти тук.
Според онова, което човек можеше да предположи, беше изненадващо, че след цялото внимание, което бяха получавали по време на похода, тълпата на плажа не беше нещо повече от умерена; но властите бяха взели множество предпазни мерки, затваряйки пътища, отклонявайки движението; така че имаше може би двеста зяпачи на брега. Те не бяха повод за безпокойство.
Странното беше, че зрителите не виждаха пеперудите или какво направиха сега. Мирза Саид ясно видя големият бляскав облак да отлита навън над морето; да спира; да се рее и да се формира в контурите на едно колосално същество, един лъчист гигант, изграден изцяло от мънички биещи крила, простиращ се от хоризонт до хоризонт.
— Ангелът! — извика Айша на поклонниците. — Сега виждате! Той е бил с нас през целия път. Вярвате ли ми сега?
Мирза Саид видя пълната вяра да се връща в поклонниците.
— Да — плачеха те, молейки я за прошка. — Джебраил!
Джебраил! Я Аллах!
Мирза Саид направи последния си опит.
— Облаците приемат много форми — извика той. — Слонове, филмови звезди, каквото и да е. Погледнете, той се променя дори в момента.
Но никой не му обърна каквото и да е внимание; те гледаха, изпълнени с почуда, как пеперудите се гмурнаха в морето.
Селяните викаха и танцуваха от радост.
— Разделянето! Разделянето! — крещяха те. Стоящите наоколо викнаха на Мирза Саид:
— Хей, мистър, за какво са се разпалили толкова? Не можем нищо да видим.
Айша беше тръгнала към водата, а Мишал беше повлечена от двама помощници. Саид изтича при нея и започна да се бори със селяните.
— Пуснете жена ми. Веднага! Проклети да сте! Аз съм вашият заминдар. Освободете я, махнете мръсните си ръце!
Мишал прошепна:
— Няма да го направят. Върви си, Саид. Ти си затворен. Морето ще се отвори само за онези, които са отворени.
— Мишал! — изплака той, но краката й вече бяха мокри. Щом Айша навлезе във водата, селяните започнаха да тичат. Онези, които не можеха, скачаха на гърбовете на тези, които можеха. Държейки бебетата си, майките на Титлипур се втурнаха в морето; внуци носеха бабите на раменете си и бързаха към вълните. За минути цялото село беше във водата, пляскайки, падайки, ставайки, движейки се отмерено напред към хоризонта, без да поглежда назад към брега. Мирза Саид също беше във водата.
— Върни се — умоляваше той жена си. — Нищо не се случва, върни се.
На границата на водата стояха мисис Курейши, Осман, саранчът, Шри Шринивас. Майката на Мишал ридаеше оперетно:
— О, детето ми, детето ми. Какво ще стане? Осман каза:
— Когато стане ясно, че чудеса не се случват, ще се върнат.
— А пеперудите? — попита го Шринивас недоволно. — Какво бяха те? Произшествие?
319
Сергия на четири колела.