Избрани творби, том I

— Вземай ги — рече на кастилски. — Последният човек, който е чел тези книги, трябва да е бил Исак Слепия, тъй че хубаво мисли какво правиш.

Хосе-Аркадио възстанови спалнята на Меме, поръча да изчистят и закърпят копринените завеси и балдахина от дамаск на вицекралското легло и отново пусна в употреба изоставената баня, чието циментено корито беше почерняло от някакъв жилест и грапав каймак. До тия две места се сведе неговата долнокачествена империя, с охлузгани другоземски платове, с подправени парфюми и евтини скъпоценни камъни. В останалата част на къщата единствено сякаш му пречеха светиите от домашния олтар, които един подиробед изгори, докато ги превърна в пепел на огъня, запален сред двора. Спеше до след единайсет часа. Отиваше до банята в разнищена туника с позлатени змейове и чехли с жълти пискюли и там отслужваше един обред, който по тържественост и продължителност напомняше онзи на Ремедиос красивата. Преди да се изкъпе, ръсваше за благоухание коритото със солите, които носеше в три алабастрови буркана. Не се обливаше с кратуната, а цамбурваше в дъхавите води и оставаше до два часа да плува по гръб, приспан от свежестта и спомена за Амаранта. Няколко дни след идването си захвърли тафтяното облекло, което, освен че беше прекалено дебело за селището, бе и единственото, което имаше, и го смени с прилепнали панталони, много приличащи на ония, които носеше Пиетро Креспи в уроците по танци, и риза от изящна коприна, тъкана с нишките на още жива буба, и с началните си букви, извезани върху сърцето. Два пъти седмично изпираше всичките дрехи в коритото и оставаше по туника, докато изсъхнат, понеже нямаше какво друго да облича. Никога не се хранеше в къщата. Излизаше на улицата, когато поотпуснеше следобедната горещина, и не се завръщаше до късна доба. Тогава продължаваше скръбното си лутане и дишаше като коте и мислеше за Амаранта. Тя и заплашителният поглед на светиите под блясъка на нощната лампа бяха двата спомена, които пазеше за къщата. Много пъти, в умопомрачаващия римски август, бе отварял очи насред съня и бе виждал Амаранта да изниква в езерце от разноцветен мрамор, с нейните дантелени фусти и превръзка на ръката, въздигната до съвършенство от томителното въжделение на заточението. Противно на Аурелиано-Хосе, който се опита да задуши онзи образ в кървавото блато на войната, той се мъчеше да го държи жив в тресавище от похотливост, докато залъгваше майка си с безкрайната измишльотина за папското призвание. Нито на него, нито на Фернанда никога не им хрумна да помислят, че тяхната преписка беше размяна на заблуди. Хосе-Аркадио, който напусна семинарията още щом пристигна в Рим, продължи да подхранва небивалицата за богословското и каноническо право, за да не постави в опасност баснословното наследство, за което му говореха бълнуващите писма на майка му и което трябваше да го изтръгне от немотията и глухотата, които споделяше с двама приятели в една мансарда на „Трастевере“75. Когато получи последното писмо на Фернанда, наложено й от предчувствието за неизбежно близка смърт, набута в куфара сетните отпадъци от своя лъжлив блясък и прекоси океана в трюм, където преселниците се трупаха като добичета за кланица и ядяха студени макарони и червясало сирене. Преди да прочете завещанието на Фернанда, което не беше нищо повече от изчерпателно и закъсняло повторение на неволи, раздрънканите мебели и буренакът в пруста вече му бяха посочили, че се е наврял в капан, от който никога няма да излезе, завинаги заточен за диамантената светлина и памтивековния въздух на римската пролет. В изтощителните безсъния на астмата той отново и отново мереше дълбочината на своето нещастие, докато обхождаше мрачната къща, където старешките превземки на Урсула му внушиха страха към света. За да бъде уверена, че няма да го загуби из тъмнотите, тя му бе отредила един ъгъл в спалнята, единственият, където можеше да бъде в безопасност от мъртвите, които бродеха из къщата още от привечеряване. „Каквото и лошо нещо да направиш — казваше му Урсула, — светиите ще ми го кажат.“ Плахите нощи на неговото детство се сведоха до онзи ъгъл, където стоеше неподвижен до времето за лягане, потейки се от страх върху един стол без облегалка, под бдящия и леден поглед на светиите-издайници. Това беше безполезно мъчение, защото по онова време вече се ужасяваше от всичко, което го заобикаляше, и бе подготвен да се плаши от всичко, което ще срещне из живота: уличните жени, които погубвали кръвта; жените от къщата, които раждали синове със свинска опашка; петлите за бой, които предизвиквали смъртта на мъже и угризения на съвестта за цял живот; огнестрелните оръжия, които само като ги докоснеш, те осъждат на двайсет години война; несполучливите начинания, които само водели до разочарование и лудост, и всичко, изобщо всичко, каквото господ-бог е създал с безкрайната си доброта и което лукавият е извратил. Когато се събуждаше, смазан от чекръка на кошмарите, яснотата на прозореца и ласките на Амаранта в коритото и насладата, с която го пудреше с копринена възглавничка по краката, го освобождаваха от ужаса. Дори и Урсула биваше различна под сияйната светлина на цветната градина, защото там не му говореше за страшни работи, а му търкаше зъбите с въглищен прах, за да има сияйната усмивка на папа, и му режеше и лъскаше ноктите, за да се удивляват поклонниците, които ще надойдат в Рим от всички краища на света, на чистотата на папските ръце, когато той им даде благословия, и го сресваше като папа и го мокреше с цветна вода, за да имат тялото и дрехите му благоуханността на папа. В двора на Кастелгандолфо76 той бе видял папата да произнася от един балкон една и съща реч на седем езика за тълпа поклонници и единственото, което действително бе привлякло вниманието му, беше белотата на неговите ръце, които изглеждаха сякаш киснати в белина, ослепителният приблясък на неговите летни дрехи и далечният му лъх на одеколон.