Избрани творби, том I

Аурелиано напредваше в изучаването на санскритския, докато Мелкиадес Ставаше все по-отсъствуващ и по-далечен, изпаряващ се в бляскавата обедна яснота. Последния път, когато Аурелиано го усети, той беше едно почти невидимо присъствие, което мърмореше: „Умрях от треска в плитчините на Сингапур!“ Стаята тогава стана уязвима за праха, за термитите и червените мравки, за молците, които трябваше да превърнат в стърготини мъдростта на книгите и пергаментите.

В къщата имаше какво да се яде. На другия ден след смъртта на Аурелиано Втори един от приятелите, които бяха носили венеца с непочтителния надпис, предложи на Фернанда пари, които бил останал да дължи на нейния съпруг. Оттогава един пратеник носеше всяка сряда кошница с неща за ядене и те напълно стигаха за цяла седмица. Никой не узна, че ония хранителни припаси ги пращаше Петра Котес с мисълта, че продължителното милосърдие е начин за унизяване на оная, която я бе унижила. Обаче злобата й се разсея много по-рано, отколкото тя самата очакваше, и тогава продължи да изпраща храната от гордост и накрая от състрадание. Неведнъж, когато й липсваше смелост да продава билетчетата и хората изгубиха интерес към томболата, оставаше гладна тя, за да яде Фернанда, и продължи да изпълнява поетото задължение, докато видя да минава погребението й.

За Санта София де ла Пиедад това, че намаляха обитателите на къщата, трябва да е било почивката, на която имаше право след повече от половин век работа. Никога не бе се чул ропот от оная безмълвна, непроницаема жена, която пося в семейството ангелските кълнове на Ремедиос, красивата и загадъчната тържественост на Хосе-Аркадио Втори, която посвети цял един живот от самота и мълчаливост да отглежда деца, които едва ли помнеха, че са нейни синове и внуци, и която се грижи за Аурелиано, сякаш бе излязъл от нейната утроба, без сама да знае, че е негова прабаба. Само в къща като онази беше обяснимо, че е спала винаги върху палмова рогозчица, която постилаше на пода в хамбара, сред нощното гръмолене на плъховете, и без да е разправяла никому как една нощ я разбуди страшното усещане, че някой я гледа в тъмнината, а то една усойница се плъзгаше по корема й. Знаеше, че ако бе разказала на Урсула, тя би я сложила да спи в собственото си легло, но беше по времето, когато никой нищо не разбираше, преди да се разкрещят в пруста, защото непосилният труд в хлебарницата, стрясканията от войната и грижите по децата не оставиха време да се мисли за чуждото щастие. Петра Котес, която никога не видя, единствена си спомняше за нея. Стараеше се тя да има сносни обувки за излизане, никога Да не й липсва костюм, дори по времето, когато правеха чудеса с парите от томболите. Когато Фернанда дойде в къщата, имаше поводи да смята, че тя е някаква увековечена прислужница и макар неведнъж, чу да казват, че е майка на нейния съпруг, това й се виждаше толкова невероятно, че по-трудно го проумя, отколкото забрави. Санта София де ла Пиедад изглежда никога не се раздразни от онова подчинено положение. Напротив, създаваше впечатление, че й харесва да ходи по ъглите, без отдих, без оплакване, да поддържа подредена и чиста огромната къща, където живя от моминството си и която, особено по време на банановото дружество, приличаше повече на казарма, отколкото на домашно огнище. Но когато умря Урсула, свръхчовешката грижовност на Санта София де ла Пиедад, страшната й трудоспособност захванаха да се прекършват. Не само защото беше стара и изчерпана, а защото къщата изневиделица се сгромоляса в някаква старческа безизходица. Нежен мъх се изкатери по стените. Когато вече нямаше нито едно необрасло място в дворовете, буренакът разчупи изотдолу цимента на пруста, напотроши го като стъкло и през пукнатините се провряха същите жълти цветенца, които почти преди един век Урсула бе намерила в чашата с изкуствената челюст на Мелкиадес. Без време и без средства да предотврати безчинствата на природата, Санта София де ла Пиедад прекарваше деня в спалните да плаши гущерите, които през нощта пак се намъкваха. Една сутрин видя как червените мравки напуснаха подкопаните основи, прекосиха цветната градина, изкачиха се по перилото, където бегониите бяха придобили землист цвят, и навлязоха чак до дъното на къщата. Опита първо да ги трепе с метла, после с прах против насекоми и най-накрая с вар, но на другия ден те биваха пак на същото място, минаваха все тъй упорити и непобедими. Фернанда пишеше писма до децата си и не забелязваше неудържимото нахлуване на разрухата. Санта София де ла Пиедад продължи да се бори сама, воюваше срещу буренака, за да не влезе в кухнята, изтръгваше от стените огромните паяжинени пискюли, които се размножаваха за няколко часа, остъргваше термитите. Но когато видя, че и стаята на Мелкиадес е пълна с паяжини и прахоляк, макар да я метеше и забърсваше по три пъти на ден и че въпреки чистаческия й бяс, е заплашена от развалините и окаяния вид, който само полковник Аурелиано Буендия и младият военен бяха предвидили, тя разбра, че е победена. Тогава си тури износения неделен костюм, някакви стари обувки на Урсула и чифт памучни чорапи, подарени от Амаранта-Урсула, и сви на вързопче останалото й бельо за две-три преобличания.