Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
Да. Той се засмя, погледна Дъглас и отново вдигна чаша. Бяха започнали. И кой можеше да знае какъв щеше да бъде светът, когато свършат?
Глава 16
Светлината помръква
Беше два часа сутринта и край имението на Бердичев в декоративните градини гостите продължаваха да празнуват шумно. Цяла редица носилки ги чакаха в далечната страна на ливадата, под фенерите, носачите и телохранителите стояха нащрек малко по-встрани, а близо до къщата бе оборудвана временна кухня. Прислужниците сновяха неуморно между гостите и сервираха горещи купи супа или фиде, или пък им предлагаха още вино.
Бердичев бе застанал на балкона и гледаше надолу. Известно време оглеждаше всичко това. После отново влезе вътре и се усмихна за поздрав на събралите се там дванадесет души.
Това бяха първите. Онези, на които имаше най-голямо доверие.
Той погледна прислужника, застанал в очакване до вратата, и му даде сигнала. Прислужникът — „европеец“, както и целият му персонал напоследък — се върна след миг с поднос, на който имаше голяма, тумбеста бутилка и тринадесет крехки порцеланови купички. Прислужникът постави подноса на масата, след това заотстъпва с дълбок поклон и затвори вратата след себе си.
Бяха сами.
Усмивката на Бердичев грейна.
— Ще пийнете ли по едно с мене, ЧУН ЦУ?
Вдигна бутилката — четиридесетгодишна прасковена ракия ШУ ХСИН — и бе поздравен със силен одобрителен шум.
Наля мъничките купички и ги раздаде — усещаше как очите на „джентълмените“ току шарят към дванадесетте дебели папки, оставени на масичката до подноса.
Той вдигна купичка.
— КАН ПЕЙ!
— КАН ПЕЙ! — отвърнаха те и пресушиха купичките си на един дъх.
— Прекрасно! — Муър леко потръпна. — Откъде я намери, Сорен? Не предполагах, че в цялото Чун Куо е останала бутилка ШУ ХСИН, по-стара от двадесет години.
Бердичев се усмихна.
— Имам две каси от нея, Пол. Би ли ми позволил да ти изпратя една бутилка? — той се огледа; усмивката му отново бе станала непринудена, съвсем естествена. — И на всички вас, ЧУН ЦУ, разбира се.
Радостта им беше неподправена. Такава ракия струваше поне 50 000 юана за бутилка! И Бердичев раздаваше цяла каса ей така!
— Ама ти наистина знаеш как да празнуваш, Сорен! — рече Пар, приближи се и задържа ръката си върху рамото му. Пар му беше стар приятел и съдружник в бизнеса; въртеше сделки в Северна Америка.
Бердичев кимна.
— Сигурно. Но тази вечер имаме още поводи за празнуване. Всъщност много по-важни, отколкото си мислите. Виждате ли, приятели мои, тази вечер е едно начало. Днес започва нова ера.
Забеляза как отново погледнаха папките.
— Да — той се приближи до масата и вдигна една от папките. — Има нещо общо с тези папки. Забелязали сте ги, сигурен съм. Вие сте дванадесет и папките са дванадесет — той се огледа в кръга от хора, взря се в лицата им още веднъж, за последен път — искаше отново да се увери, преди да им се разкрие.
Да, тези бяха хората. Важни хора. Хора с важни контакти. Но и приятели — хора, на които можеше да се довери. Те щяха да го започнат. Нещо, което, започнато веднъж, щеше да се окаже неудържимо. И, както се надяваше той, необратимо.
— Вие всички се чудите защо ви извиках тук, встрани от тържеството. Чудите се и какво общо има това с папките. Е, няма да ви карам да чакате. Напълнете отново чашите си и седнете. След онова, което ще ви кажа, може и да се наложи да пийнете нещо силничко.
Разнесе се смях, но приглушен, напрегнат. Познаваха достатъчно добре Сорен Бердичев, за да знаят, че той никога не се шегува, нито пък изказва твърдения, които не би могъл да защити.
Насядаха около масата и Бердичев раздаде папките.
— Преди да ги отворите, нека ви попитам нещо — той се обърна и погледна Муър. — Първо ти, Пол. Кое е по-важно за тебе — част от твоето време и енергия — вярно, те са много ценни — или бъдещето на нашата раса, европейците?
Муър се засмя.
— Познаваш чувствата ми, Сорен.
Бердичев кимна.
— Добре. Тогава нека те попитам нещо по-конкретно. Ако ти кажех, че в тази папка пред тебе има документ с около 200 000 думи и че искам от тебе да ми го препишеш на ръка, ти какво би казал?
— Освен ако не ми обясниш защо, бих казал, че си луд, Сорен. Защо ми е да преписвам документ на ръка? Защо да не накарам някой от моите хора да ми го разпечата на компютър?
— Разбира се — усмивката на Бердичев стана по-твърда. Изведнъж той сякаш започна повече да прилича на себе си.
— Но ако ти кажех, че е секретен документ? И то засягащ не някаква си дребна производствена тайна, а НАЙ-ГОЛЯМАТА тайна, тогава би ли ме разбрал по-лесно?