Средното царство

Бердичев кимна рязко.

— Добре. И дотам ще стигна, обещавам ти, Чарлз. Но това е необходимо — той огледа бавно хората около масата, после лекичко сведе глава. — Искам да бъда честен с всички вас. Да се уверя, че разбирате какъв риск поемате, като просто отворите тези папки. Защото не искам никой от вас да мисли, че принудително съм го набутал в това. Това не би устроило никого тук. Всъщност по-скоро бих искал всеки, който се чувства не на място, да напусне още сега, преди да се е обвързал съвсем. Никой няма да го обвини. Защото направите ли първата крачка — видите ли онова, което е в папките, — рискувате живота си.

Пар се наведе и почука по папката.

— Все още не разбирам, Сорен. Какво има тук, вътре? План за убийството на Седмината? Какво може да е толкова опасно, че само фактът, че го знаеш, вече да заплашва живота ти?

— Вече го казах. Тайната на тайните. Онова, което ХАН са криели от нас през всичките тези години. А пък за това, защо е опасно просто да го знаеш, нека да ви кажа за един малък закон, който много рядко се използва напоследък, и за едно министерство, чиято единствена цел е да създава една илюзия, в която вече и те самите си вярват — че всичко е станало именно така.

Пар се засмя и разпери ръце.

— Сега НАИСТИНА говориш загадъчно, Сорен. Какъв закон?! Какво министерство?! Каква илюзия?!

— Нарича се просто Министерството. Намира се в Пей Чин и единствената му цел е да охранява тайната. Нещо повече: то има право да арестува и екзекутира всеки, който разполага или разпространява информация за тайната. Що се отнася до илюзията… — той се засмя кисело. — Е, това ще разберете, ако се решите да отворите папките.

Един от онези, които не се бяха обаждали досега, се наведе напред. Беше едър, силен на вид мъж с дълга старомодна брада. Казваше се Рос и беше собственик на голяма компания за спътникови комуникации в Източна Азия.

— Значи, това е предателство, Сорен?

Бердичев кимна.

Рос поглади замислено брадата си и се огледа. После, почти нехайно, отвори папката си, извади листата и се зачете в първата страница.

След миг го последваха и останалите.

Бердичев се огледа. Дванадесетте папки бяха празни — документите бяха извадени. Потръпна и сведе поглед с лека усмивка.

Муър подсвирна приглушено. Той погледна Бердичев с изцъклен поглед.

— Това вярно ли е, Сорен? Наистина ли е вярно?

Бердичев кимна.

— Но то е толкова… толкова фантастично! Също като сън! То е… — той потръпна.

— Истина е — каза твърдо Бердичев. Сега всички бяха вперили очи в него. — Кой от нас тук не е слизал в Глината и не е виждал развалините? Когато тиранинът Цао Чун е построил своя Град, той е погребал не само архитектурата на миналото, но и неговата история.

— И е построил друга? — беше гласът на Пар.

— Да. Внимателно, с огромни усилия, години наред. Нали разбирате, намерението му е било просто да унищожи всякаква опозиция срещу своето владичество, искал е да унищожи всички знания за онова, което е било преди него. Градът се е разраствал, а неговите сановници са събирали всички книги, всички видеоленти, всички записи и не са позволявали на нищо, което не е ХАН, да проникне в техния огромен Град. По-голямата част от събраното просто са изгорили. Но не всичко. Голяма част е била приспособена. Нали разбирате, съветниците на Цао Чун са били твърде хитри, та просто да създадат дупка в историята. Това — те са знаели — би предизвикало любопитство. Онова, което са направили, е било много по-изтънчено и — в далечна перспектива — много по-убедително за широките маси. Започнали са да реконструират световната история — поставили са Чун Куо в центъра на всичко, на мястото, което според тях му се полагало по право.