Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Кралят не очакваше този удар. Той се канеше да осмива, а ето, че го изпреварваха.
— Какво съм направил за вашето семейство, херцог?
— Сир, Ваше величество е поверил командването на кралската гвардия на херцог Д’Егийон.
— Да, така е, херцог.
— Сир — каза херцогът, — казват, че успехът правел човека по-дързък.
— Казвате ми това, за да ме убедите, че сте дързък ли, херцог?
— Не. Правя го, за да поискам от Ваше величество още една милост след онази, която вече благоволихте да ми окажете. Един от моите най-добри приятели, стар служител на Ваше величество, има син в кралската стража. Младежът е с много достойнства, но е беден. Той е получил от една августейша принцеса чин капитан, но няма военна част.
— А тази принцеса дъщеря ми ли е? — попита кралят, като се обърна към дофината.
— Да, сир — каза Ришельо. — Бащата на този младеж се нарича барон Дьо Таверне.
— Баща ми! — възкликна неволно Андре. — Филип! За Филип ли молите военна част, господин херцог?
После, засрамена, че е нарушила етикета, Андре отстъпи крачка назад, цялата се заля в червенина и сплете ръце.
Кралят се извърна, за да се наслаждава на руменината и вълненията на красивото дете.
— Наистина — намеси се дофината, — този младеж е очарователен, а и аз бях поела задължението да уредя бъдещето му. Колко нещастни хора са принцовете! Бог ги дарява с доброжелателност, но им отнема паметта или по-скоро разсъдъка.
Кралят огледа лицата на стоящите около него — те бяха благородни и открити. После спря погледа си върху Ришельо. Неговото лице също беше огряно от лъч великодушие и щедрост, които може би беше взел назаем от високопоставената си съседка.
— Ах, херцог — тихичко си каза кралят, — май ще се скарам с Люсиен!
А после живо се обърна към Андре.
— А това ще ви достави ли удоволствие, госпожице?
— О, сир — каза Андре и сплете умолително ръце.
— Тогава — речено! — каза Луи XV. — Ще изберете една прилична военна част за този беден младеж, херцог. Аз пък ще платя издръжката й, ако все още не е платена, но мястото е свободно.
Това добро дело зарадва всички присъстващи. Андре възнагради с неземна усмивка краля и отправи благодарност към Ришельо. Ако беше млад и като се има предвид характера му, маршалът би си поискал и нещо повече.
В това време пристигнаха един след друг още няколко посетители. Сред тях беше и кардинал Дьо Роан, който, откакто дофината се беше настанила в Трианон, я ухажваше упорито.
Но през цялата вечер кралят не намери любезни думи или благосклонно държание за никой друг освен за Ришельо. Когато дойде време да се сбогува с дофината и да се завърне в своя Трианон, той дори накара херцога да го придружи. Старият маршал последва краля, треперейки от радост.
Докато Негово величество, придружен от херцога и двамата си офицери, крачеше по тъмните алеи, в чийто край се намираше дворецът му, дофината освободи Андре.
— Трябва да пишете на брат си за хубавата вест, госпожице — каза принцесата. — Можете да се оттеглите.
Щом Андре започна да се изкачва по стълбата, лакеят се върна в преддверията на Трианон.
Тогава Жилбер на свой ред се промъкна в хола на замъка, прекоси го, шмугна се невидим към конюшните и по една малка права стълбичка се изкачи в намиращия се над тях таван — точно срещу прозореца на Андре, който пък беше в ъгъла на пристройката. Но щом момичето влезе в стаята, пердетата се спуснаха като плътна преграда между жадните очи на младежа и обекта на неговите мисли.
В замъка беше останал само господин Дьо Роан. Той беше удвоил любезностите си към госпожа дофината, а тя му отвръщаше доста хладно. Затова той се сбогува с Нейно кралско височество с най-нежни думи и уверения за дълбокото си уважение към нея. В момента когато господин Дьо Роан вече се качваше в каретата си, една от камериерките на дофината се приближи до него и почти влезе в каретата.
— Ето — прошепна тя.
После сложи в ръката му малко пликче от мека хартия, допирът с което го накара да потрепери.
— Ето — отвърна той живо, като сложи в ръцете на жената една тежка кесия.
Без да губи време, кардиналът заповяда на кочияша си да кара към Париж и да спре на бариерата, за да получи нови заповеди.
През целия път той опипваше и целуваше в тъмнината съдържанието на пликчето като напълно забравил се опиянен влюбен. Щом пристигнаха до портата, той каза:
— Улица „Сен Клод“.
Скоро след това той прекоси тайнствения двор и влезе в салона, където го очакваше мълчаливият Фриц. Балзамо накара да го чакат четвърт час. Когато най-сетне се появи, той обясни на кардинала причината за закъснението си с късния час, заради който си бе позволил да помисли, че този ден няма да го посети повече никой. И наистина, вече беше почти единадесет часът вечерта.