Прашинка в Божието око

Сали потръпна.

— Не те питах за това. Целият план — ще успее ли?

— Имаме ли друг избор?

— Не. И се радвам, че се съгласи. Иначе нямаше да мога да живея с теб… просто не бих могла.

— Да. — „И затова съм благодарен на сламкарите, че измислиха този изход, защото не можем да им позволим да напуснат системата си. Галактическа чума — и за нея има само два лека. Карантина и унищожение. Поне имахме алтернатива.“

— Те са… — Тя замълча и вдигна поглед към него. — Страх ме е да говоря с теб за това. Род, не бих могла да простя и на себе си, ако се беше наложило да… ако блокадата не успее.

Той не отговори. Откъм градините на Двореца се разнесе висок смях. Навярно бяха деца.

— Те ще минат покрай онази ескадра в звездата — каза Сали. Едва владееше гласа си.

— Естествено. И покрай мините, които разполага Санди Синклер. Но къде могат да идат, Сали? Имат само един изход от системата на Окото, не знаят къде е и когато го открият, там ще ги очаква бойна група. При това в звезда. Без възможност за освобождаване на енергия. Навярно с повредени кораби. Помислили сме за всичко. Блокадата е непреодолима. Иначе нямаше да я одобря.

Тя отново се отпусна и се облегна на гърдите му. Ръцете му я обгърнаха. Двамата се загледаха в Качулатия и неговото око.

— Няма да излязат — каза Род.

— И пак остават в своя капан. След милион години… какви ще сме ние след милион години? — зачуди се Сали. — Като тях ли? Ние не разбираме нещо основно в сламкарите. Фатализъм, който ми е непонятен. След няколко неуспеха дори могат просто да се… откажат.

Той сви рамене.

— Така или иначе ще оставим блокадата. И след петдесетина години ще отидем да проверим какво е положението. Ако колапсът им е толкова цялостен, колкото предвижда Чарли, можем да ги приемем в Империята.

— И после?

— Не зная. Ще трябва да измислим нещо.

— Да. — Сали се отдръпна и възбудено се обърна. — Аз зная! Род, наистина трябва да обсъдим проблема. За сламкарите. Можем да им помогнем.

Род я погледна учудено.

— С това най-вероятно ще се занимават най-големите умове в Империята.

— Да, но в полза на Империята, не на извънземните. Нужен ни е… институт. Ръководен от хора, които познават сламкарите. Извън политиката. И сме в състояние да го направим. Достатъчно сме богати…

— Какво?

— Двамата с теб не бихме могли да изхарчим и половината от богатството си. — Тя бързо мина покрай него, влезе в апартамента, отвори вратата и изчезна в собствената си стая. Род я последва. Сали ровеше сред купчините със сватбени подаръци върху голямата маса от палисандър. Накрая откри джобния си компютър и доволно изсумтя.

„Трябва ли да се ядосам? — помисли си Блейн. — Струва ми се, че е по-добре да свикна да се радвам, когато е такава. Защото ще ми се случва често.“