Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
Когато Сали влезе в кабинета на Род, той разговаряше по телефона. Не я забеляза. Момичето се поколеба, после се заслуша.
— Съгласен съм, Лаврентий. Астероидната цивилизация трябва да бъде пометена още отначало. Дори е възможно там да е основната им космическа база.
— Не ми се ще да разделям флота — отвърна му глас със силен акцент. — Вие ми възлагате две задачи, лорд Блейн. Несъвместими задачи. Да нападна сламкарите и да ги обезвредя без предупреждение — да, това е възможно. Да се оставя да ни атакуват преди да сме в състояние да реагираме — това ще ни струва много човешки жертви и ще изгубим част от корабите.
— Въпреки това планирайте операцията така.
— Слушам, милорд. Утре сутрин офицерите ми ще ви донесат предварителните разчети. Както и предвижданията за жертвите. Кой офицер предлагате да назнача за капитан на кораба примамка, милорд? Някой ваш съученик? Непознат? Чакам предложенията ви.
— По дяволите!
— Моля да ме извините за дързостта, милорд. Заповедите ви ще бъдат изпълнени.
Екранът помътня. Род продължи да гледа в празното пространство. Сали се приближи и седна срещу него.
— Чу ли?
— Отчасти… наистина ли е толкова зле?
Той сви рамене.
— Зависи с какво си имаме работа. Едно е да се появиш с гръм и трясък и да изсипеш огън и жупел върху планетата и астероидите. Но да предупредиш сламкарите за намеренията ни и да чакаш да ни атакуват… Първият враждебен акт може да е залп от лазерното оръдие, изстреляло онази сонда!
Тя тъжно го погледна.
— Защо изобщо се налага да го правим? Защо просто не ги оставим на мира?
— И някой ден да се появят тук и да избият внуците ни ли?
— Защо трябва да сме ние?
— Трябва. Кажи ми, Сали, има ли някакво съмнение в това какво представляват сламкарите?
— Те не са чудовища!
— Не. Просто са наши врагове.
Сали мрачно поклати глава.
— Какъв е планът?
— Флотът ще влезе в системата. Ще поискаме да се предадат на Империята. Може би ще приемат, може би не. Ако се съгласят, разоръжаването им ще се наблюдава от наши представители. Ако решат да воюват, флотът ще ги атакува.
— Кой… Кой ще отиде на планетата? Кой ще отговаря за инспектирането… Не! Род, няма да ти позволя да го направиш!
— Кой друг? Аз, Каргил, Санди Синклер — старият екипаж на „Макартър“. Може наистина да капитулират. Някой трябва да им даде този шанс.
— Род, аз…
— Може ли да се оженим по-скоро? И двата рода нямат наследници.
— Няма смисъл — каза Чарли. — Изпитай иронията. Милиони години наред сме били затворени в бутилка. Формата й е изваяла вида ни в наша вреда. Сега открихме отвор и флотът влиза през него, за да унищожи световете ни.
Джок изсумтя.
— Колко живи и поетични са образите ти!
— Какво щастие, че можем да се наслаждаваме на градивните ти съвети! Ти… — Чарли внезапно замълча. Походката на Джок бе станала… странна. Тя крачеше с неудобно извити зад гърба ръце и наведена напред глава. Стъпалата й бяха събрани едно до друго и позата й изглеждаше несигурна като на човек.
Чарли разпозна в нея Кутузов. Тя направи категорично движение, за да не позволи на Иван да каже нещо.
— Нужна ми е една човешка дума — рече Джок. — Никога не сме я чували, но не може да я нямат. Повикай прислужник — изсумтя с гласа на адмирала тя и Чарли се подчини и скочи.
Сенатор Фаулър седеше зад бюрото в кабинета до заседателната зала на комисията. Върху голата дъбова повърхност имаше голяма бутилка новоабърдийнски ликьор.
— Ще пийнеш ли? — попита Бен.
— Не, благодаря.
— Тогава на въпроса. Молбата ти за членство в комисията е отхвърлена.
Хорват сковано се изправи.
— Разбирам.
— Съмнявам се. Седни. — Фаулър извади чаша от чекмеджето и я напълни. — Ето, вземи. Престори се, че пиеш заедно с мен. Тони, правя ти услуга.
— Не мисля така.
— Не мислиш, а? Виж, комисията ще унищожи сламкарите. Каква полза ще имаш от това? Нали искаш да участваш в решението?
— Ще ги унищожи ли? Смятах, че заповедта е да ги присъединим към Империята.
— Естествено. Не можем да постъпим по друг начин. Политическият натиск е прекалено силен. Така че се налага да позволя на извънземните да пролеят наша кръв. Включително кръвта на бащата на единствения ми бъдещ наследник. — Устните му бяха стиснати. — Те ще окажат съпротива, докторе. Надявам се само отначало да не направят фалшиво предложение за капитулация, така че Род да има някакъв шанс. Наистина ли искаш да участваш в това?