Аленото цвете и бялото

— Не знам, никога не съм ходила на църква — отвръща Шугър. Признанието прозвучава прекалено грубо — рискован скок в опасните юди на истинската интимност, далеч по-дълбока от разкриването на гениталиите.

— Никога не си…? — започва Уилям. — Сигурно се шегуваш.

Тя се усмихва натъжено и отмята една къдрица от лицето, обърнато към нея.

— Сам знаеш, че детството ми е протекло по много… необичаен начин, Уилям.

— Но… дявол да го вземе, спомням си, че когато обсъждахме книгата на Бодли и Ашуел, ти прояви сериозни познания по религиозни въпроси…

Шугър стисва здраво клепачи. В главата й гъмжат образи на Марии и Магдалени, застрашителни като змии, и заплашват да я дръпнат обратно в мрачния хаос.

— Заслугата определено е на майка ми. В продължение на години вместо приказки за лека нощ тя ми четеше откъси от Библията. Освен това — въздъхва тя, — и аз самата съм прочела доста нещо, нали?

Уилям протяга ръка и започва да гали сънливо и отпуснато гърдите и талията й. Когато ръката му се отпуска и пада върху собствената му буза, тя решава, че е заспал. Но не — след минута мълчание плътният му глас започва да вибрира в бедрата й.

— Тя се държи непоследователно — казва той. — Това е проблемът. Един ден е съвсем нормална, на другия — напълно побъркана. Напълно непредсказуема.

Шугър обмисля моралния аспект на въпроса си, преди да се престраши да го зададе.

— Какво би сторил, ако тя… започне да се държи постоянно като побъркана?

Той стисва зъби, после засрамено ги отпуска отново.

— О, струва ми се, че тя просто още расте. Достигне ли истинска зрелост, всичко ще се оправи. Беше прекалено млада, когато се оженихме — сигурно е трябвало да изчакаме. Още играеше с кукли; а и сега избухванията й са такива — детински. Спомням си, през април, на градинското увеселение в Мъзуел Хил, имаше куклен театър. Както обикновено, Пънч размахваше тояга и пердашеше съпругата си.

Агнес се развълнува ужасно, стисна ме за ръката и ме помоли да дръпна мистър Пънч от сцената. „Бързо, Уилям“, каза тя. „Сега си богат човек, важна личност, никой няма да посмее да те спре!“. Усмихнах й се, но видях, че тя говори съвсем сериозно. Още си е дете, то е ясно.

— А това… детинско поведение, то ли е най-лошото от всичко? — пита Шугър, която си припомня проснатото в тъмната уличка тяло на Агнес, отпуснато в калта. — Няма ли някакви други проблеми?

— Ами… според доктор Кърлоу е прекалено слаба. Той все настоява, че трябвало да я пратя на санаториум, където да я хранят с повечко говеждо и прясно мляко, за да укрепне. „Виждал съм по-добре хранени жени в приютите за бедни“, така казва той.

— А ти какво мислиш?

Рискът предизвиква приятно главозамайваш — тя го подтиква да споделя своето мнение, но този път вече не по делови въпроси, а за личния си живот. И той говори откровено с нея! С всяка дума става все по-откровен!