Аленото цвете и бялото

— Добре, че поне някой на този свят се радва да ме види — казва той, отмята глава и облизва брендито от устните си.

— Аз винаги се радвам да те видя, Уилям — казва тя и поставя длан на потното му чело. — Кажи ми, купи ли фабриката?

Той изпъшква и завърта отрицателно глава.

Седнала до него, Шугър внезапно получава съвсем навременно вдъхновение свише.

— Нека отгатна — тя започва да имитира грубия северняшки акцент на мошеника-манифактурист: — „’Сичко тук мож’ да се оправи с малко хоросан от един добър майстор, гос’ ин Ракъм!“. Така беше, нали?

Уилям се поколебава за миг, но после избухва в смях.

— Абсолютно точно — грубото й заяждане с бирмингамския акцент наподобяваше повече говора в графство Йоркшир, но иначе прозрението й е дяволски точно. Каква съвършена малка машинка е това нейно мозъче! Мускулите на гърба и врата му се отпускат, когато го обзема съзнанието, че няма да му се наложи да й обяснява решението си за фабриката; тя го разбира — както винаги, тя го разбира.

— Е, слава Богу, сезонът почти приключи — казва той, допивайки последните капки бренди. — Скоро ще започнат горещините. Край на приемите и театрите, остава само още една проклета Музикална вечер.

— Но нали ти вече си поднесъл извиненията си и си обяснил, че няма да ходиш никъде…

— Е, да, почти никъде.

— … защото се убеди, че Агнес е по-добре.

Уилям се взира намръщено в празната си чаша.

— Наистина се справяше съвсем добре — казва той с въздишка, — поне пред хора. При всички положения много по-добре, отколкото по време на предния сезон. Макар че това не е особено трудно постижение… — осъзнал колко неубедително звучи похвалата му, той се опитва да говори по-жизнерадостно. — Тя просто е свръхчувствителна, и в това отношение с нищо не е по-лоша от повечето жени.

Той се присвива, преценил, че изказването му не е особено кавалерско.

— Но не се справя толкова добре, колкото ти си се надявал? — подсказва Шугър.

Той кимва с примиреното изражение на изтормозен съпруг.

— Поне престана да дърдори за този ангел-хранител, който бдял над нея… Но когато тръгнем нанякъде, непрекъснато се оглежда през рамо… — той се отпуска на кушетката, опрял рамо в бедрото на Шугър. — Но аз реших да престана да споря с нея; направя ли го, само я дразня. Нямам нищо против да я съпровождат някакви духове, стига това да й помага да се овладее.

— А успява ли да се овладее?

Уилям помълчава за миг, докато Шугър го гали по главата, въглените пръскат искри и се търкалят в огнището.