Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
– При вас ли е графикът?
– Не, в офиса е. В стаята, където бяхте днес... Върху масата... винаги стои там.
– Сега има ли някой в офиса?
– Пазачите са там – отговори той, явно опитвайки се да си събере ума. – Да ги потърся ли да им кажа да погледнат?
Може точно в този миг Адем Йездан да седеше в някой луксозен ресторант и да си пиеше кафенцето с конячето, но можеше и като останалите шест жертви да чакаше смъртта си, прострян върху масата на убийците. Това не го бяхме предвидили.
– Обадете им се, но им кажете нищо да не пипат, само им съобщете, че аз идвам. Искам сам да погледна... – Племенникът замълча нерешително. – Вижте, Салих, сигурно сте чули, че досега са убити шестима души. Безмилостните убийци, прекрасно съзнаващи какво вършат, са ги убили, без да им мигне окото. И чичо ви в този момент може да е в ръцете им. Разбирате ли ме? Ако са го хванали...
– Добре, добре, господин главен инспектор – отговори Салих, проумял важността на нещата. – Веднага ще се обадя в „Дерсаадет“!
– Да не би Адем Йездан да е на ред? – попита Али, който не се сдържаше на мястото си от любопитство. – Добре де, ако Адем не е убиецът, кои ще са тия хора?
Не знаех. Дали не е някоя тайна организация, за която арестуваният Намък беше скрил от нас? Или пък е някой, за когото, както каза Зейнеб, изобщо не се сещаме? Някаква мафиотска група? Не знаех, затова подканих Али:
– Хайде, да вървим! Може да открием нещо в „Дерсаадет“.
Докато изкачвахме стръмната „Фетва Йокушу“, отново погледнах луната, която сякаш ни следваше по петите. Сега изглеждаше по-скоро тъжна, отколкото тайнствена. Като някой римски оракул, предварително знаещ какво ще се случи... Гледаше ни с отчаянието на пророк, твърде късно предупредил за идващото нещастие...
Грабителите на тоя град трябва да бъдат избивани един по един
Осветената в червени светлини сграда на „Дерсаадет“ се възправяше като някакъв хилядолетен дворец в мрака на нощта. Пълната луна, която през цялото време не ни изпускаше и за миг от погледа си, се разположи върху покрива и човек наистина лесно можеше да си представи, че се е пренесъл във времената на Древния Рим. Но двамата пазачи, които не носеха нито шлемове, нито копринени дрехи, нито красиви щитове като римските бранители, бързичко ни върнаха в реалността на днешния ден. Телефонното обаждане на Салих беше предизвикало паника и те вече ни очакваха пред мраморните стълби на входа.
– Добър вечер! – поздравих аз, показвайки служебната си карта. – Главен инспектор Невзат, а това е колегата ми инспектор Али.
– Добре дошли, господин главен инспектор! – отвърна слабичкият човечец с неимоверно дългия нос, стърчащ изпод козирката на шапката му. – Аз съм Дурсун – каза той и посочи към другия, който дъвчеше дъвка и сякаш изобщо не му пукаше за нас. – А това е Тарък. Ние сме нощната охрана тук.
Спокойствието на Тарък изглеждаше непробиваемо, сякаш ни най-малко не го бяхме нарушили с идването си.
– Заповядайте, с какво можем да ви помогнем?
Всъщност искаше да попита какво се е случило, в очите и на двамата се четеше любопитство и нетърпение да научат какво става. Но аз се направих, че не забелязвам това, и минах направо на въпроса:
– В колко започнахте смяната си? Тоест в колко часа дойдохте във фирмата?
– В шест, господин главен инспектор.
– Ти отговаряй за себе си – безцеремонно прекъсна колегата си Тарък. – Аз дойдох в пет. Рюштю от дневната смяна ме помоли да дойда по-рано. Били се скарали с тъста му и щял да ходи в Бейкоз да се сдобряват...
Говореше бавно, без да бърза, изговаряйки думите една по една. Ако го бяхме оставили да приказва, щеше да ни разкаже и цялата история защо Рюштю се беше скарал с бащата на жена си.
– Видяхте ли Адем бей? – веднага го прекъснах аз. – Надвечер или по-късно?
Лицата и на двамата се напрегнаха, изглеждаха разтревожени, и двамата категорично клатеха отрицателно глави.
– Не сме го виждали...
– Аз като дойдох, тук бяха само Джемал и Рюштю – каза Тарък, разбрал най-сетне, че работата е сериозна, и изплю дъвката от устата си. – Какво е станало? Да не му се е случило нещо на Адем бей?
– Няма нищо, само трябва да видим нещо в кабинета му – посочи Али към сградата.
Нашата потайност не им хареса, но нямаше как да ни се противопоставят.
– Кой кабинет искате да видите? – с неохота попита Тарък. – Стаята на долния етаж, където приема гости, или горната, където работи?
Не ми се занимаваше с капризите на тоя дангалак точно сега, когато неговият шеф може би береше душа.
– И двете – казах, тръгвайки по стълбите. – Инспектор Али ще погледне в долния, а аз ще проверя в горния.