Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
– Така си е! – отвърна той, опитвайки се да скрие тревогата в очите си. – Аз се сетих, но не исках да ви оставям сам.
– Не, Али, ти веднага се мятай в едно такси и иди при Зейнеб. Аз, като попривърша тук, веднага ще се върна на местопрестъплението. И вие, като свършите – елате там.
Али ентусиазирано прие заповедта ми и се приготви тутакси да върви.
– Както заповядате, шефе! Щом стигна при Зейнеб, веднага ще ви звънна!
Кървавият олтар на жертвоприношенията за града
Лейля Баркън ми позвъни тъкмо като наближавах Българската църква, приличаща на средновековен железен замък на брега на Босфора. По булеварда покрай морето нямаше нито една кола освен моята бричка. Все още се надявах всичко да се окаже едно голямо недоразумение и чаках обаждането на директорката на „Топкапъ“ да ми донесе така желаното успокоение. Карах към старата си махала, към къщата на приятелите ми. Най-разумното беше, вместо да се занимавам с разните папки с дела, доказателства, улики и други такива, да отида при Демир и Йекта и да разговарям направо с тях. Единствената ми грижа беше да не би да не са си у тях, да не са излезли вече в морето на риболов. Вярно, че все още беше рано, имаше още бая време до изгрева на слънцето, но ако са решили да избързат, сигурно „Агора“ отдавна беше пресякла Златния рог и беше отплавала в открити води. Домашният телефон на Демир не отговаряше, както и мобилният на Йекта, и това още повече увеличаваше вероятността да са запрашили по тъмни доби за риба, както се уговаряха. Но аз се опитвах да запазя оптимизма си, размишлявайки, че Йекта може да не си е взел джиесема или че и двамата стъкмяват въдиците на двора, или събират стръв, та не чуват телефоните си. Въпреки това, щом се спуснах по крайбрежния булевард, започнах да се взирам в лунната пътека върху морската шир, търсейки с поглед лодката им. Но върху безмълвните води на Златния рог не се виждаше нито Демировата „Агора“, нито какъвто и да е друг плавателен съд. Точно в този миг звънна Лейля:
– Ало, Невзат бей... не се сърдете, малко се позабавих...
– Няма значение. – Исках час по-скоро да чуя имената на жертвите. – Успяхте ли да намерите папката?
– Нямаше я в къщи, но я намерих в компютъра. И то на място, където нямаше и да предположа, че е.
Знаех, че ще е много грубо да я прекъсна, но ако я бях оставил, щеше с подробности да ми разказва какво е правила през последния половин час.
– Имената на жертвите – успяхте ли да ги намерите?
– Да, да, според досието от срутването на стената са загинали трима работници. Таяр Билек е бил майсторът, Шемси Юртан, Джемал Акъшък са били работниците.
– Само трима ли? Вие бяхте ми казали, че са петима – обнадежден, я прекъснах аз.
– Да, загинали са петима души.
Сърцето ми отново лудо заби.
– Но останалите не са били работници, а една жена с детето си, които минавали по пътя в този момент...
Една жена с детето си... Как ми се искаше това мое предчувствие да не се окаже вярно! Трябваше ли триумфът на разума да разбие сърцето ми!
– Името на жената е Хандан – произнесе Лейля името на момичето, което обичах, без да предполага дори какво се случва. – Хандан Санджаклъ. А името на сина й пише, че е Умут. Умут Санджаклъ. Бедното дете, било е само на осем години!
Да, само няколко години беше по-малък от моята Айсун!
– Стената на цистерната се срутила изведнъж от двете страни и жената с детето, минаващи оттам, загинали под руините.
Точно това ми беше разказал Йекта преди три години: „Една злополука, Невзат, ужасна злополука! Случи се нещо, което никога не би предположил, че е възможно – стената на цистерната се срутила върху тях“... Макар да беше минало толкова много време оттогава, помня невероятната болка от загубата в очите му, ужасения му глас... все едно беше вчера. Защо ли обаче не бяхме разговаряли за това? Може би защото Йекта каза: „Нещастен случай“, „Ужасна злополука“... Какво би могъл да каже човек при това? Може и да съм бил много зает по това време... Не, спомних си – не бях в Истанбул. Бяхме отишли в Измир по следите на един сериен убиец, затрил две възрастни жени в Бешикташ. Дори не можах да присъствам на погребението им. Доста време след това се върнах в Истанбул... А Йекта нищо не ми разказа... Значи, и той не се беше усъмнил. Беше приел злополуката като голямо нещастие, като зла съдба. Добре де, но какво се бе променило след това, че да го накара да убива... Чакай, чакай... Може Демир да си няма и понятие, че Адем Йездан, за чиито папагали се грижи, е собственик на строежа, погребал Хандан...
– Тези работници били от фирмата на Адем Йездан – продължи Лейля. Гласът й раздвояваше мислите ми. Надали й минаваше през крайчеца на ума, че бих могъл да се интересувам чак толкова от Хандан и сина й. – Сега и семействата на работниците ли заплашва тоя Адем Йездан?