Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
– И си прав, и не си. Всички важни хора в Дружеството за защита на Истанбул са в ареста, ако убийствата са тяхна работа, кой тогава е убил тоя адвокат?
Почеса се по главата.
– Може да имат други хора. Може дружеството да е параван, както казва Адем Йездан, и зад него да стои някаква тайна организация. Защо пък не?
На мен обаче подобна вероятност не ми изглеждаше много убедителна.
– Малко ще им е трудно, Али! Нали видя членовете му? Тия хора не могат да създадат нелегална организация. Пък и целите на дружеството не са да рушат и развалят, напротив, те се борят срещу рушителите, посягащи на историята на този град, срещу неговите грабители, които се опитват да го плячкосат.
– Аз казвам, в случай че не са искрени, шефе.
– Не сме намерили нито едно доказателство за тяхната неискреност...
Като видя, че не може да ме убеди, смени темата.
– Вие от кого сте научили толкова много за този Мимар Синан?
– От един приятел архитект, от нашия Йекта... Май не си се запознавал с него?
– Онзи, когото срещнахме оня ден пред вас ли? Стегнатият, едричкият... който гледаше строго...
Как добре описа Демир!
– Строго гледаше, нали? Не, този едрият е Демир, той е ветеринар. Йекта е архитектът, който ми разказа за Мимар Синан. – Замълчах за миг. – Странното е, че ми каза: „Ако бях на мястото на убийците, щях да сложа жертвата при гроба на Мимар Синан“.
На Али не му се видя чак толкова странно вярното предположение на Йекта:
– Де да го бяхме питали него от самото начало! Щеше да ни е от по-голяма полза, отколкото онова, което ни разправяше онази, историчката...
Сигурно щеше да ни е по-полезен, но аз нямах намерение да забърквам приятеля си в неща, свързани с престъпления.
– Както и да е, Али, хайде вече виж има ли нещо в ръката, а ако не можеш, излез да погледна аз.
Нашата луда глава веднага се стегна, не можеше да бъде поставян под съмнение неговият кураж!
– И дума да не става, шефе – рече той и пак приклекна в колата. – Аз ще погледна, само изчаквах да чуя какво ще кажете.
Опитваше се да не обръща внимание на миризмата, но направо не беше възможно! Лицето му се сбръчкваше от само себе си! Погледна във всяка една от дланите на трупа.
– Много е тъмно, не мога да видя нищо!
Обърна вкочанилите се ръце на адвоката към светлината.
– Чакайте, чакайте, май има нещо...
Извади химикалка от коженото си сако. Мушна я в затворените длани на жертвата. От отвора изпадна монета. Вдигна я към светлината
– Май е златна... Има някакъв надпис на арабски. – Не можеше да го разчете и ми я подаде: – Според вас за кого може да е сечена тази монета?
За да отговоря, нямах нужда от преводач.
– За кого да е? За Сюлейман Великолепни... Не мисля, че Османската династия ще изсече монети в чест на архитекта Мимар Синан...
– Само внимавайте, шефе, да не се изтрият отпечатъците, че после Зейнеб ще ни убие! – предупреди ме той, подавайки ми историческата монета.
Хванах я с двата си пръста от краищата.
– Всъщност къде е Зейнеб? Трябва и на нея да съобщим...
Като познавач, сложих си очилата и приближих монетата към очите си. Докато разглеждах арабските букви, вмъкнали се една в друга като мравчена следа, Али ме информира и за Зейнеб:
– Десетина минути преди да дойдете, разговарях с нея. Беше с екипа, изследващ кървавото петно в микробуса на Дружеството за защита на Истанбул. Но ми каза, че отива в къщата на Недждет.
Много странно, каква работа можеше да има посред нощите в къщата на Недждет?
– Защо? – отместих поглед от монетата аз. – Какво ще прави в къщата му?
– Имало нещо, свързано с гравюрите. Попитах я какво точно, но ми каза, че не била сигурна и не искала да й се подиграват, ако нищо не излезе. Ако е както си го мислела, така или иначе, съм щял да разбера.
Беше ми писнало вече от техните заяждания.
– Веднага намери Зейнеб – с цялата си началническа строгост наредих аз. – Където и да е, моментално да се яви тук! И ти излизай вече оттам! Останалото ще го свърши екипът за разследване на местопрестъпленията.
Али, щастлив, изскочи навън. Отдалечи се от буса и също като мен преди малко дълбоко пое въздух в дробовете си.
– Ох, бе, имало живот!
Но не успя да се наслади докрай на свежия въздух, ами грабна телефона и зазвъня на Зейнеб, както му бях наредил. Но тя не вдигаше, макар че й звънеше през минута. Да не би пък да й се е случило нещо лошо? Но какво толкова можеше да се случи в къщата на Недждет? Не само погледът, но и цялото лице на Али помръкнаха от тревожните му мисли.
– Може да е оставила чантата си в друга стая и да не си чува телефона – казах аз, но не знам кого повече се мъчех да успокоя – него или себе си? – След малко сигурно ще ни се обади. Ако не – пак ще я търсим. Дай да видим сега да го намерим и тоя Адем Йездан....