Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
Моята самоувереност си каза думата. И двамата пазачи безпрекословно заизкачваха стълбите след нас. Даже Дурсун се позабърза мъничко и мина отпред. Отвори двете крила на старата дървена врата, отдръпвайки едновременно слабото си тяло и огромния си нос.
– Заповядайте!
Влязохме. Долният етаж изглеждаше по същия начин, както като го видях сутринта. Али посочи стълбата между двете колони, върху които се мъдреха византийските орли.
– Аз оттук ли да мина?
В полумрака тази зала, в която бяхме преди два дни, изглеждаше още по-величествена. От лампите във формата на свещници се процеждаше слаба червеникава светлина и статуите на римските императори, скрити в сенките, придаваха на това място още по-голяма тайнственост.
– Да, ще слезем в залата – отговорих на гледащия ме колебливо Али. – Долу ще минете през втората врата... През която влязохме заедно с Адем бей – казах аз и се обърнах към Тарък. – Прав съм, нали? Там е приемната на вашия шеф.
Дурсун реагира преди колегата си:
– Точно така, господин главен инспектор, там е.
Али се насочи към стълбата, все едно се разхождаше в собствената си къща, а Тарък искаше да го придружи. Но ако оставех тоя проблемен пазач насаме с помощника ми, кой знае какви неприятности щяха да ми изсипят на главата. Затова веднага му препречих пътя:
– Тарък, ти ела с мен!
Двамата изобщо не се смутиха от заповедническия тон, с който им говорех, все едно ми бяха подчинени.
– Дурсун, ти помогни на Али!
– Както желаете, господин главен инспектор! – с неохота се подчини той.
Заедно с Тарък тръгнахме към асансьора. И на втория етаж нищо не се бе променило от сутринта. Минахме между двете колони с барелефа на османския герб и стигнахме до дървената врата. Протегнах се към украсената брава, но Тарък ме спря:
– Заключена е, господин главен инспектор! Не се влиза толкова лесно в стаята на Адем бей!
Извади някакъв ключ от джоба си и продължи да обяснява:
– И ключовете не ги дава на всеки, само на избрани хора! Ако нещо изчезне отвътре – отговаря оня, който има достъп. Затова и един колега беше уволнен миналия месец.
Без да искам, тихо се засмях:
– Ако вътре не намерим онова, което търсим, то значи, че няма да изчезне някоя вещ, а ще сме загубили самия Адем бей!
Тревожно премигна и аха, да набере смелост да ме попита, но аз го подканих да побърза:
– Хайде, Тарък, хайде! Да не губим време!
Втори път завъртя ключовете. След двете леки проскърцвания резбованата дървена врата се отвори. В тъмната стая, осветявана само от процеждащата се през прозорците лунна светлина, нищо не можеше да се различи.
– Лампите... откъде се светват лампите?
Тарък докосна скритите зад завесата ключове и изведнъж огромният полилей се превърна в някаква невероятна светлинна феерия. Пред очите ни стаята в червено и златно заблестя в най-невероятните цветове на дъгата. Бързо тръгнах към масата в стил Луи Не-знам-си-кой. Тарък с любопитство ме наблюдаваше. Огледах повърхността на бюрото, но не видях нищо, което да напомняше за график или тефтерче с бележки. Наведох се към чекмеджетата. Отворих най-горното – някаква мастилница, комплект химикалки, празен тефтер, броеница със сребърни пискюли, зад тях една неотворена кутия с пури, позлатена запалка...
– Какво търсите, господин главен инспектор? – Трябва доста намусено да съм го погледнал, защото с треперещ глас се опита да обясни: – Ами ако ми кажете какво търсите, може да ви помогна да го намерите...
– Графика.... Търся бележника на Адем бей... В който са записани срещите му...
Понеже никак не бях сигурен, че може да ми помогне, се наведох и затършувах в долното чекмедже.
– Ето там е – проговори Тарък.
Вдигнах глава. Сочеше ми един черен тефтер върху малката кокетна масичка отляво на креслото, на което седеше тази сутрин Адем Йездан, точно до бордния журнал на турските авиолинии. Взех си обратно всички лоши мисли относно Тарък и тръгнах към масичката. Седнах на креслото на Адем Йездан и запрелиствах тефтера. Последните четири дни бяха празни, но да, ето я съботата. Тук беше надраскано нещо с разкривени грозни букви. Колкото и да се опитвах, не можех да ги разчета. Безпомощно протегнах страничката към Тарък:
– Виж, можеш ли да разчетеш какво е написано?
Взе тефтера и погледна бележката, която му сочех:
– Папагал, пише папагал, господин главен инспектор. А съседната дума май е „ветеринар“. Дванайсет... сигурно е часът на срещата им.
Спомних си – Адем беше ни казал за новите си папагали. Ветеринарят му бил намерил нова двойка жако. Щял да ходи да си ги вземе. Може би този ветеринар го е видял за последно. Къде ли му е кабинетът, да видим?