Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
Изобщо нямаше да се учудя. Гледах го с любопитство, докато си поемаше дъх, преди да отговори.
Гласът му едва се чуваше.
– Какво? – попита той и се закиска. – Недей така бе, братче! Аз съм бе, аз, не ме ли позна? Шефът е с мен. Добре, добре. Браво, бъдете нащрек!
Прибра си телефона и с някаква неприкрита гордост каза:
– Видели ни, но в тъмното не могли да ни различат... та ми съобщиха, че двама души са тръгнали по булеварда.
Това беше добре! Вече съвсем успокоен, тръгнах към тюрбето на Синан, следван от помощника ми и пълната луна.
– Точно на най-високото са го направили – прошепна Али, спирайки пред шадравана, издялан от цяло парче мрамор.
С едната си ръка сочеше към булевард „Мимар Синан“, с другата – към „Фетва Йокушу“.
– Точно на пресечната точка на двете улици.
Минахме от страната на булеварда покрай покритите с мраморни табели стени. Срещу себе си видяхме красив, изящно издялан от камък прозорец. След туй стигнахме до самия гроб зад металните оградки. Той беше във формата на ковчег, а надгробният камък – във формата на чалма. Над тях се извисяваше малкият купол на тюрбето, носен от шест колони. „Дори собствената си гробница е направил сам уста Мимар Синан!“ – прокънтя изведнъж в ушите ми гласът на Йекта от снощи. Успях да прочета само седемте стиха от поемата, изписана върху метална плоча под надгробието във формата на чалма:
„Издигна над четиристотин величествени месджида. / Направи на осемдесет места джамии този изкусен майстор. / Живя почти сто години и накрая почина. / Всевишният да превърне мястото, където лежи, в райска градина. / Покойният Саи каза [тази] хронограма. / В годината 996 (1588 г.) напусна тоя свят най-първият измежду архитектите Синан. / Млади и стари нека се молят за успокоение на душата му.“204
204 Благодаря на колегата ми Орлин Събев за превода от османски език на този пасаж. – Б. пр.
– Да почива в мир! – произнесе с уважение Али. – Голям човек е бил бе, шефе! И с огромно сърце!
Ако не беше толкова сърцат, какво ли щеше да прави Синан? Живял е във времена, когато султаните са колели и бесели. Животът му е висял на косъм, или по-точно, зависел е от думата на султана. Всеки миг е можело да изгуби главата си. И все пак ще да е бил човек в хармония със себе си. Надживял е четирима султани, както каза Йекта. Селим Явуз, Сюлейман Великолепни, Селим ІІ, Мурад ІІІ. И сигурно, докато е изпълнявал заповедите им, се е подсмихвал под мустак: „Някой ден от вас ще остане само името, а моите творения ще служат на хората хиляди години“.
– Каква е тая миризма?
Тази нощ явно помощникът ми беше обладан от мания за миризми.
– Каква миризма, Али? Аз не усещам нищо.
– Май на леш, шефе! – отговори ми той и ме викна. – Идва иззад железните пръчки на оградата!
Али беше застанал успоредно на надгробието. Приближих се към него, лек ветрец облъхна лицето ми и в този миг усетих миризмата. Беше прав – отвратителна воня на мърша! От вътрешността на тюрбето ли се разнасяше? Дали не беше на някоя умряла котка или куче, или пък на някоя чайка със счупено крило, паднала вътре? И двамата се разстроихме, че такава гадна миризма идеше от тюрбето на Синан. За да видим от какво беше, надникнахме през железните решетки на прозорчето. Но подът на тюрбето тънеше в мрак, не виждахме нищо друго освен себе си. Може нещото да беше откъм долната част на саркофага. Обиколихме фонтана и излязохме от долната уличка, откъм „Фетва Йокушу“. Едва направили няколко крачки – и щяхме да се задушим от миризмата!
– Какво е това бе? – размърмори се Али, стискайки носа си с пръсти. – Сякаш се разхождаме между пресни незаровени гробове!
Видях го тъкмо като свърши да говори, пет метра по-надолу в пресечката надясно.
– Али, виж! – прошепнах аз.
Опитвайки се да разбере какво му соча, помощникът ми се взря към началото на уличката.
– Белият микробус! – прошепнах му пак аз, докато зареждах пистолета си.
За миг се изпъна като тетива на лък, дори си беше извадил оръжието, преди още да съм му казал. За да не издаваме излишен шум, дори не съобщихме на екипа. Спуснахме се покрай стената, под сачака и запристъпвахме към белия бус. Колкото повече приближавахме, толкова по-нетърпима ставаше вонята. Щом стигнахме до ъгъла, спуснахме се по уличката, но там нямаше никой. Насочихме пистолетите си към колата и минахме до задната врата. Направих знак на Али да я отвори. Той завъртя дръжката и тя с метално проскърцване се отвори. Блъсна ни още по-силна, още по-непоносима миризма. С отварянето на вратата се включи и осветлението на колата. В нея нямаше никой, ако, разбира се, не броим трупа на пода.