Диамантената ера
- Автор: Стивънсън Нийл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената ера». Краткое содержание книги:
Нел отвори очи и се приповдигна на лакът. „Букварът“ се затвори и се плъзна от корема й на матрака. Беше заспала, докато четеше.
На койките навсякъде около нея лежаха момичета, дишаха леко и ухаеха на сапун. Прииска й се да се отпусне по гръб и също да заспи. Но поради някаква причина се подпираше на лакът. Някакъв инстинкт й подсказваше, че трябва да остане будна.
Тя седна, вдигна колене към гърдите си и измъкна полата на нощницата изпод завивката, после се завъртя и безшумно спусна крака на пода. Босите й стъпала тихо я понесоха сред редовете от койки. Нел стигна до малкия диван в ъгъла на стаята, където момичетата седяха, пиеха чай, разресваха косите си и гледаха стари пасиви. Сега там нямаше никой, светлините бяха угасени и ъгловите прозорци разкриваха огромна панорама: отдалечени на няколко километра от брега, на североизток грееха светлините на Ню Шузан и на нипонските и индийските концесии, както и на най-външните части на Пудонг. Центърът на Пудонг беше навсякъде около сградата и неговите летящи медиатронни небостъргачи напомняха на библейски огнени стълбове. На северозапад бяха Хуанг Пу, Шанхай, предградията му и опустошените копринени и чаени райони. Сега там не пламтяха пожари. Кабелите на Захранването бяха изгорели чак до края на града. „Юмруците“ бяха спрели до предградията и се бяха притаили, търсейки начин да проникнат през разпокъсаните останки от охранителната мрежа.
Погледът на Нел се плъзна към водата. Центърът на Пудонг предлагаше най-зрелищния градски нощен пейзаж на света, но тя никога не му обръщаше внимание и гледаше към Хуанг Пу, към Янгцзе на север или към кривата линия на Тихия океан отвъд Ню Шузан.
Беше сънувала, осъзна Нел. Събудила се бе не заради някакво външно раздвижване, а заради случилото се в съня й. Трябваше да си го спомни, но разбира се, не можеше.
Само няколко откъслечни неща: женско лице, красива млада жена, навярно с корона, но мъглява, сякаш гледана през бурни води. И нещо, което блестеше в ръцете й.
Не, увиснало от ръцете й. Накит на златна верижка.
Можеше ли да е ключ? Нел не беше в състояние да си спомни образа, но инстинктът й подсказваше, че е така.
И още една подробност: лъскава лента от нещо, което премина пред лицето й един път, два пъти, три пъти. Нещо жълто с втъкан, повтарящ се мотив: герб, изобразяващ книга, семе и кръстосани ключове.
Златна тъкан. Много отдавна русалките я бяха дали на втория й баща, увита в златна тъкан и заради това винаги бе знаела, че е принцеса.
Забулена от бурните води, жената от съня трябваше да е майка й. Сънят бе спомен от изгубените първи мигове на живота й. И преди да я даде на русалките, майка й беше дала на принцеса Нел златен ключ на верижка.
Нел седна на перваза на прозореца, облегна се на стъклото, отвори „Буквара“ и прелисти страниците назад до самото начало. Както винаги, започваше със същата стара история за това как вторият й баща я взел от русалките. Тя я препрочете, като извличаше нови подробности, задаваше въпроси и искаше детайлни илюстрации.
Видя го на една от тези рисунки: ковчежето на втория й баща — скромна дървена ракла с ръждясал железен обков и с тежък древен катинар, поставена под леглото. В тази ракла той пазеше златната тъкан… а навярно и ключа.
Нел прелисти страниците напред, стигна до отдавна забравената история за това как след изчезването на втория й баща злобната й мащеха беше отнесла ковчежето на висока скала над морето и го бе хвърлила във вълните, унищожавайки доказателствата за царската кръв на принцеса Нел. Тя не знаеше, че доведеницата й я гледа измежду клоните на гъсталака, където често се криеше по време на пристъпите на ярост на мащехата си.
Нел отгърна „Илюстрирания буквар на младата дама“ на последната страница.
Докато предпазливо се приближаваше към ръба на скалата в мрака и внимаваше да не закача нощницата си по трънливите храсти, принцеса Нел изпитваше странното чувство, че целият океан слабо е започнал да сияе. Често бе забелязвала това явление от високите прозорци на библиотеката си в кулата и предполагаше, че вълните трябва да отразяват светлината на луната и звездите. Но тази нощ бе облачна и небето напомняше на купа от издълбан оникс. Светлината, която виждаше, трябва да се излъчваше от източник под повърхността.
Предпазливо застанала на ръба на скалата, тя видя, че предположението й е вярно. Океанът — единственото постоянно нещо в целия свят — мястото, от което бе дошла като бебе, от което се бе появила Отвъдната земя, израствайки от семето на крал Койот, и в което беше изчезнала — океанът бе жив. След заминаването на краля принцеса Нел предполагаше, че е останала сам-самичка в целия свят. Но сега виждаше под вълните градове и разбираше, че е сама единствено по свой собствен избор.