Диамантената ера
- Автор: Стивънсън Нийл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената ера». Краткое содержание книги:
Хакуърт видя, че пътят му се слива с техния, затова пришпори Похитител в галоп с надеждата да стигне до кръстопътя преди да го задръсти колоната от бежанци. Вихрогонът лесно ги изпревари, но напразно — когато стигна до кръстопътя, Хакуърт откри, че е затворен от авангарда на колоната, който бе поставил бариера и не го пусна да премине.
Това бяха няколко десетки души, предимно момичета, някои от които единайсет-дванайсет годишни. Очевидно бяха овладели мястото от по-малка група „Юмруци“, които сега лежаха завързани с найлоново въже под сянката на няколко черничеви дървета. Бариерата пазеха около три четвърти от момичетата, въоръжени със заострени бамбукови колове, макар че тук-там се виждаха пушки и саби. Останалите почиваха, приклекнали в кръг край кръстопътя, отпиваха от току-що кипната вода и внимателно четяха книги. Хакуърт позна книгите. Всички бяха еднакви, с избелели пъстри корици, въпреки че носеха белезите на притежателките си — стикери, надписи и други украси.
После видя, че няколко момичета, разделени на групи по четири, са го следвали по пътя на велосипеди, и че сега се присъединяват към своите.
Нямаше друг избор, освен да изчака колоната. Барабанният звън ставаше все по-силен, докато пътната настилка не започна да вибрира с всеки удар и вградените в краката на Похитител амортисьори се хванаха на работа, потръпвайки едва доловимо. Покрай него премина друг авангард: Хакуърт лесно пресметна, че се състои от двеста петдесет и шест души. Те представляваха батальон с четири роти, всяка от които с по четири взвода, разделени от своя страна на четири отделения от по четири момичета. Батальонът бързо напредваше, навярно изпреварил основната група, за да заеме следващия кръстопът.
Накрая премина и основната колона, организирана в батальони. Всички удряха крак в пълен синхрон с другите. Всеки батальон носеше по няколко паланкина, които се предаваха от отделение на отделение през няколко минути. Те не бяха луксозни, а импровизирани от бамбук и найлоново въже, тапицирани с материали, взети от стара пластмасова мебелировка на кафенета. В тези паланкини се возеха момичета, които не изглеждаха по-различни от другите, освен че може би бяха една-две години по-големи от тях. Не приличаха на офицери — не издаваха заповеди и нямаха особени отличителни знаци. Хакуърт не разбираше защо се возят в паланкини, докато не зърна едно от тях, вдигнало глезен върху коляното си и събуло пантофа си. Ходилото му беше с няколко сантиметра по-късо.
Но всички други момичета в паланкините дълбоко бяха потънали в „Букварите“ си. Хакуърт свали от ланеца на часовника си малко оптично устройство, нанотехнологичен телескоп/микроскоп, който често му вършеше работа, и с него се взря над рамото на едно от момичетата. То гледаше диаграма на малък нанотехнологичен уред и четеше ръководството, което Хакуърт бе написал няколко години по-рано.
Колоната мина покрай него много по-бързо, отколкото се бе опасявал. Момичетата напредваха по магистралата като бутало. Всеки батальон имаше знаме, съвсем скромно и импровизирано от боядисан чаршаф. Всяко знаме носеше номера на батальона и кръст, който Хакуърт отлично познаваше, тъй като играеше важна роля в „Буквара“. Той преброи общо двеста петдесет и шест батальона. Покрай него минаха шейсет и пет хиляди момичета, решително устремени към Шанхай.
Принцеса Нел можеше да използва способностите, които беше придобила по време на голямото си търсене, за да изкопае гроб за Харв или да накара Армията да свърши това, но не й се струваше правилно и затова намери стара, ръждясала лопата, закачена в една от външните сгради на Черната крепост. Земята бе суха, камениста и оплетена с корени на трънливи храсти. Неведнъж попадаше и на стари кости. Принцеса Нел копа през целия ден, като овлажняваше твърдата пръст със сълзите си, но не се предаде, докато дълбочината на гроба не достигна до равнището на главата й. После влезе в малката стаичка в Черната крепост, в която Харв беше умрял от туберкулоза, внимателно уви съсухреното му тяло във фина бяла коприна и го отнесе при гроба. Бе открила в обраслата цветна градина до малката рибарска къща диви лилии и сега ги хвърли в гроба. Вътре постави и малката детска книжка с приказки, която Харв й беше подарил много години по-рано. Той не можеше да чете и вечер, седнали край огъня в двора на Черната крепост, тя му четеше от книжката и предполагаше, че навярно би желал да я вземе със себе си, където и да отиваше сега.