Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
Варни се показа на прозореца и с тон, в който имаше невероятна смесица от ужас и ирония, попита:
— Хвана ли се птичката?
— Прости ни, господи! — прошепна вместо отговор Фостър.
— Ти си глупак — каза Варни. — Свършено е с тежкия труд и наградата ти е сигурна. Погледни долу! Какво виждаш?
— Виждам само купчина бели дрехи, сякаш е снежна пряспа. Боже мой! Тя мръдна ръката си!
— Хвърли нещо върху нея — твоя сандък със злато, Тони, той е достатъчно тежък!
— Вие сте въплътен дявол, Варни! — отвърна Фостър. — Не е нужно нищо повече — тя свърши.
— Ас нея свършиха и нашите грижи — каза Варни, влизайки в стаята. — Не предполагах, че така добре мога да наподобявам сигнала на графа.
— Ако има небесно наказание, вие го заслужихте напълно и то няма да ви отмине! Възползувахте се от любовта й, за да я убиете!
— Ти си един фанатичен глупак — отвърна Варни. — По-добре нека помислим как да вдигнем тревога. Тялото нека си остане там.
Дойде обаче и краят на престъпленията им. Двамата още се съвещаваха, когато при тях се втурнаха Тресилиан и Роли, пуснати от Тайдър и слугата на Фостър, които бяха арестувани още в селото.
Щом ги видя, Фостър хукна да бяга. Той познаваше много добре всички потайни кътчета и коридори на замъка и успя да се скрие така, че и след най-старателни търсения не можаха да го намерят. Варни бе хванат на място, но той не прояви никакви признаци на разкаяние, а с някакво сатанинско злорадство им посочи трупа на графинята, без обаче да признае, че е виновен за смъртта й. Отчаянието, което обзе Тресилиан при вида на обезобразения, все още топъл труп на любимата жена, бе толкова голямо, че Роли бе принуден насила да го откъсне от това място и да решава сам какво да се прави по-нататък.
При втория разпит Варни не скри почти нищо за убийството и за неговите мотиви. Откровеността си той обясни с това, че макар да липсват преки улики срещу него, самото подозрение би тежало върху него цял живот и би било достатъчно, за да го лиши от доверието на Лестър и да унищожи всичките му амбициозни намерения.
— Аз не съм се родил — каза той, — за да живея като отхвърлен изгнаник, а няма да допусна и смъртта ми да се превърне в развлечение за простолюдието.
Тия думи подсказваха определено, че той мисли за самоубийство и затова взеха мерки да го лишат от такава възможност. Като героите на древността обаче Варни винаги носеше у себе си малка доза силна отрова, приготвена навярно от знаменития Деметрий Аласко. Той глътна тази отрова през нощта и сутринта го намериха мъртъв. Всичко показваше, че агонията му не е била мъчителна — дори и след смъртта върху устните му бе останала презрителната, иронична усмивка. Както се казва в писанието: „За нечестивия няма окови и в смъртта.“
Съдбата на неговия съучастник в престъплението дълго време остана неизвестна. Веднага след убийството Къмнър хол опустя, тъй като край мястото, което наричаха „стаята на лейди Дъдли“, се чували — както твърдяха слугите — стонове, вопли и други страшни звуци. След известно време Джанет, която не можа да научи нищо за участта на баща си, стана наследник на неговото имущество, което — заедно с ръката си — даде на Уейланд, назначен вече на служба в двора на Елизабет. Едва няколко години след смъртта им техният по-голям син и наследник откри при някакви разкопки в Къмнър хол един таен проход, който завършвал с желязна врата. Проходът започваше от леглото в стаята на лейди Дъдли и завършваше в едно килерче, в което откриха човешки скелет, легнал върху сандък със злато. Съдбата на Антъни Фостър престана да бъде загадка. В бързината си той се скрил в това потайно килерче, но забравил да вземе ключа от пружинената ключалка, така че пътят към спасението му бил преграден от желязната врата, предназначена да пази златото, заради което той се бе отказал от спасението на душата си, и там намери ужасната си смърт. Сигурно стоновете, за които говореха слугите, не са били плод на въображението им, а са произлизали от нещастния Фостър, който е молил за помощ и спасение.
Новината за страшната съдба на графинята веднага сложи край на тържествата в Кенилуъртския замък. Лестър се оттегли от двора и дълго време живя в разкаяние, но понеже в последните си признания Варни бе премълчал ролята на графа в убийството, хората не го осъждаха а му съчувствуваха. След време кралицата отново го повика в двора, той пак започна държавническата си дейност и си възвърна мястото на фаворит. Останалата част от неговия живот е добре известна от историята. Неговата смърт обаче прилича до известна степен на възмездие — разказват, че случайно изпил отрова, която бил приготвил за друг.