Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
Двамата се поклониха и излязоха.
Трудно е да се опише как премина остатъкът от деня в Кенилуърт. Кралицата сякаш бе останала в замъка с единствената цел да унижава и да се надсмива над граф Лестър и тя показа, че владее женското изкуство да си отмъщава също тъй съвършено, както и мъдрата наука за управлението на народа. Нейният тон бе подхванат бързо от останалите, така че в собствения си замък, сред създаденото от самия него великолепие господарят на Кенилуърт изпита върху себе си съдбата на изпаднал в немилост придворен. Навсякъде той се сблъскваше с пренебрежителните и студени погледи на доскорошни приятели и със зле прикриваното тържество на враговете. Единствени от всички придворни само Съсекс, благодарение на честната си войнишка природа, и Бърли и Уолсингам, поради своята проницателност и предвидливост, както и някои от дамите, ръководени от присъщото на своя пол състрадание, не измениха отношението си към него.
Лестър дотолкова бе свикнал да счита успеха си в двора за главна цел на своя живот, че постоянните дребни обиди и преднамерените прояви на пренебрежение го нараняваха дълбоко и това страдание изместваше в отделни мигове всички останали чувства. Но когато графът се прибра през нощта в стаята си и погледът му се спря на дългия кичур прекрасни коси, с които бе привързано писмото на Еми, видът на този кичур, като заклинание, което разваля всички зли магии, събуди в душата му най-благородни и най-човешки чувства. Той покри с хиляди целувки кичура и като си помисли, че би могъл достойно да се оттегли от двора и да заживее спокойно с прекрасната и любима жена в своя почти кралски замък, като се отърве веднъж завинаги от унижението, което трябваше да понесе през този ден, той почувствува прилив на сили и воля да се издигне над обидата на отмъщението, с което Елизабет очевидно искаше да се позабавлява до насита.
На другия ден цялото поведение на графа излъчваше достойнство и спокойствие, той проявяваше искрена грижа за удобството и развлеченията на своите гости и пълно равнодушие към тяхното пренебрежение, държеше се на такова почтително разстояние от кралицата и тъй търпеливо понасяше остротите й, че Елизабет престана да се подиграва с него и макар че си оставаше студена и недостъпна, вече не го обиждаше направо. На всички, които смятаха, че ще й се харесат с пренебрежителното си отношение към графа, тя даде ясно да разберат, че докато се намират в Кенилуърт, са длъжни да спазват учтивостта, която домакинът на замъка има право да изисква от своите гости. Най-опитните и предвидливи придворни, след като прецениха настъпилата през последните двайсет и четири часа промяна, решиха, че възможностите на Лестър да си възвърне отново благоволението на кралицата са все още доста големи, и започнаха да се държат към него така, че да могат по-късно да изтъкнат заслугата си, че не са го изоставили в един тежък за него момент. Време е обаче да се откъснем засега от тези придворни интриги и да видим какво става с Тресилиан и Роли.
Групата им се състоеше от шестима души, защото освен Уейланд с тях тръгнаха кралският следовател и двама яки слуги. Всички бяха добре въоръжени и се движеха толкова бързо, колкото позволяваха силите на конете, като не забравяха, че им предстои дълъг път. Опитаха се да съберат някои сведения за Варни и за неговите спътници, но не можаха да научат нищо, тъй като те бяха пътували през нощта. В едно малко селце на около дванайсет мили от Кенилуърт, където спряха, за да починат конете, към тях се обърна скромен селски свещеник, който излезе от ниска къщичка и попита дали някой от тях разбира от хирургия, за да помогне на един умиращ.
Уейланд веднага предложи лекарските си услуги и докато свещеникът го водеше към болния, успя да научи, че ранения, измъчван от ужасни болки, бил намерен на големия път на около миля от селцето от селяни, които отивали сутринта на работа, а свещеникът го прибрал у дома си. Нещастникът бил ранен от пистолетен изстрел — очевидно смъртоносно, — но нс могли да разберат дали това е станало по време на схватка, или пък е бил нападнат от разбойници, тъй като гой през цялото време бълнувал и речта му била несвързана. Уейланд влезе в тъмна и ниска стаичка, но щом свещеникът дръпна завесата на леглото, в разкривеното от болка лице на ранения веднага позна Майкъл Ламборн. Под предлог, че трябва да вземе някои лекарства, Уейланд изтича при своите спътници и им съобщи за това странно обстоятелство. Тревожни предчувствия обзеха Тресилиан и Роли и те побързаха да отидат в дома на свещеника, за да видят умиращия.