Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
Нещастницата се обличаше и в същото време плачеше, трепереше от страх и шепнеше молитви. Със съвсем други чувства бе свързано обличането й преди, когато то будеше у нея гордост и съзнание за красотата й. Сега тя се стараеше да се забави колкото е възможно повече, докато най-сетне, изплашена от нетърпеливото почукване на Варни, бе принудена да каже, че вече е готова да ги последва. На излизане от стаята Варни се оказа съвсем наблизо и тя с такъв ужас се хвърли към Фостър, че щалмайсторът на графа се закле повече да не се приближава до нея.
— Ако изпълнявате точно волята на съпруга си — каза той, — няма да ви се налага изобщо да ме виждате. Ще гледам да се държа по-надалеч и ще ви оставя под надзора на човека, който ви харесва повече.
— Волята на съпруга ми! — възкликна тя. — Това е волята на бога и то е достатъчно за мен! Ще вървя така покорно след мистър Фостър, както жертвата отива на заколение. Той поне е баща и ще съблюдава приличието, ако не човечността, а на теб, Варни, и едното, и другото, са ти еднакво чужди.
Варни отговори, че тя е свободна да избира, и тръгна напред, за да посочва пътя, а графинята — ту водена, ту почти носена на ръце от Фостър — бе отведена от кулата Сейнтлоу до страничната врата, където Тайдър ги очакваше с носилка и коне.
Еми бе настанена в носилката, без да окаже някаква съпротива. Тя въздъхна облекчено, като видя, че край носилката яздят само Фостър и Тайдър, който управляваше конете, докато вдъхващият такъв ужас у нея Варни ги следваше отзад и скоро съвсем се изгуби в тъмнината. Пътят обикаляше езерото и Еми се стараеше да задържи в паметта си гледката на внушителните кули, които принадлежаха на нейния съпруг; някои прозорци още светеха — там сигурно пируваха и досега. Скоро пътят се отклони настрани, замъкът се изгуби от погледа й и Еми с дълбока въздишка се отпусна в носилката, предоставяйки се изцяло на волята на съдбата.
Варни изостана от носилката не само заради спокойствието на графинята, но и за да поговори на четири очи с Ламборн, който всеки момент вече трябваше да ги настигне. Той познаваше добре характера на този сръчен, решителен, сребролюбив и готов на всяко престъпление човек и реши, че именно Ламборн ще бъде най-подходящият изпълнител на неговия замисъл. Трябваше обаче да измине повече от десет мили, докато чуе тропота на коня и на Майкъл Ламборн.
Ядосан от продължителното отсъствие на своя порочен слуга, Варни го посрещна много остро.
— Пиян негодник! — извика той. — Мързелът и развратът скоро ще те заведат на бесилката и колкото по-скоро, толкова по-добре!
Настроението на Ламборн бе доста повишено не само поради голямото количество вино, което бе изпил. За това допринасяха и току-що състоялият се разговор на четири очи с графа, и тайната, която така щастливо бе успял да открие. Ето защо този път той не понесе укорите с обичайното си смирение.
— Няма да позволя да ме обижда — каза той — дори и най-славният от рицарите, които някога са носили това звание. Лорд Лестър ме задържа по важна работа и това обяснение трябва да ви бъде достатъчно, Варни, тъй като и вие сте само негов слуга, какъвто съм и аз.
Варни бе крайно учуден от този неочаквано дързък отговор, но реши, че нахалството на слугата му е породено от изпитото вино, престори се, че не го е забелязал, и започна отдалеч да насочва мислите на Ламборн към престъплението, което трябваше да извърши. Той заговори за необходимостта да се премахне препятствието, което спъва издигането на Лестър, и намекна, че графът ще съумее да награди своите помощници много по-богато, отколкото те биха могли да се надяват. Майкъл Ламборн се престори, че нищо не разбира и в отговор на недоумението му Варни посочи направо носилката с графинята, изтъквайки, че именно това е препятствието, което трябва да бъде остранено.
— Слушайте, сър Ричард и прочие, и прочие — каза Майкъл, — някои са по-умни от други — това първо, и някои са по-лоши от други — това второ. Аз знам по-добре от вас какво мисли лордът за тази работа, защото той сподели с мен всичките си намерения. Ето какво ми заповяда и какво ми каза накрая той: „Майкъл Ламборн — обърнете внимание на обстоятелството, че негова светлост се обръща към мен като истински рицар и джентълмен и не ме нарича пияница и негодник, като някои парвенюта, които още не са успели да свикнат с новата си титла, — Варни трябва да се отнася с най-голямо уважение към моята графиня и аз ви заповядвам да се погрижите за това — така каза той, — а също и да вземете веднага от него моя пръстен и да ми го донесете обратно.“