Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
Веднага след пристигането в Къмнър хол графинята попита за Джанет и се разтревожи силно, когато разбра, че доброто момиче няма да бъде занапред при нея.
— Мадам, моята дъщеря ми е скъпа — грубо каза Фостър — и аз не желая да я забъркват в разни придворни истории с измами и бягства. Тя и без това научи прекалено много, ако искате да знаете.
Графинята бе твърде уморена и изплашена, за да отговори на тази дързост, и смирено изказа желание да се оттегли в стаята си.
— Това вече е по-друго нещо — промърмори Фостър. — Няма защо да ходите обаче във вашите натруфени кукленски стаи — тази вечер ще спите на по-сигурно място.
— Дано това място стане и мой гроб! — каза графинята. — Страшно е само да си представиш, че душата ти се отделя от тялото.
— Няма от какво да се страхувате — успокои я Фостър. — Графът ще дойде утре и вие сигурно ще се разберете с него.
— Ще дойде ли? Вярно ли е това, добри ми Фостър?
— Сега съм „добри ми Фостър“! Не знам обаче какъв Фостър ще бъда утре, когато започнете да се оплаквате на графа от мене, макар че аз само съм изпълнявал неговите заповеди.
— Вие ще бъдете мой закрилник, малко груб наистина, но все пак закрилник! — отвърна графинята. — О, ако и Джанет беше при мен!
— За нея е по-добре да бъде там, където се намира сега. И една от вас е достатъчна, за да обърка човек. Искате ли да хапнете нещо?
— Не, не, покажете ми само стаята — каза графинята. — Тя заключва ли се?
— Заключва се, разбира се, пък аз ще я заключа и отвън — отговори Фостър, взе лампа и поведе Еми към едно крило на замъка, където тя не бе стъпвала досега. Те се изкачиха по една висока стълба — една от стариците им осветяваше пътя с лампата. Като стигнаха края на стълбата, която се стори безкрайно висока на Еми, прекосиха една къса и много тясна галерия от черен дъб, в чийто край се намираше масивна дъбова врата. Фостър отвори вратата и те влязоха в стаята на скъперника — крайно безлична и неуютна стая, която малко се отличаваше от тъмнична килия.
Фостър спря при вратата и подаде лампата на графинята, без да й предложи дори да използува помощта на старицата. Графинята също не настоя за това и побърза да заключи вратата чрез многобройните резета от вътрешната страна.
Щом чу хлопването на вратата, Варни, който чакаше в долния край на стълбата, се изкачи на пръсти горе и Фостър, смигайки му, посочи гордо скрития в стената механизъм, чрез който част от галерията се спускаше безшумно надолу, като подвижен мост. Когато галерията бе спусната, от спалнята не можеше да се стигне до площадката на витата стълба. Връвта, чрез която се задвижваше механизмът, обикновено се намираше в спалнята, тъй като Фостър се страхуваше от нападения и нощем спускаше галерията, но сега, когато там бе настанена затворницата, връвта бе прехвърлена и прикрепена към площадката на стълбата. Фостър самодоволно я дръпна и галерията се спусна надолу. Варни внимателно разгледа механизма, погледна няколко пъти и към зейналата пропаст, която беше по-тъмна от нощта и изглеждаше бездънна. Фостър шепнешком обясни на съучастника си, че тя стига до самите подземия на замъка. Варни още веднъж надникна предпазливо и замислено в черната бездна и тръгна след Фостър към обитаемата част на замъка. Като влезе в познатата на читателя приемна зала, Варни поиска от Фостър вечеря и по-хубаво вино.
— А през това време — добави той — аз ще отида да извикам Аласко — ще му възложа важна работа и затова трябва да повишим настроението му.
Фостър посрещна този намек с тежка въздишка, но не отвърна нищо. Старата прислужничка каза на Варни, че след заминаването му Аласко нито е ял, нито е пил и през цялото време не излиза от лабораторията си, сякаш съдбата на целия свят зависи от работите, с които се занимава там.
— Сега ще обясня на Аласко, че светът предявява известни претенции — каза Варни, взе фенер и тръгна да търси алхимика. Върна се след доста дълго отсъствие, силно пребледнял, но с обичайната иронична усмивка на устните.
— Нашият приятел се е изпарил — каза той.
— Как! Какво искате да кажете? — извика Фостър. — Избягал ли е? Избягал заедно с моите четиридесет фунта, които щеше да увеличи хиляда пъти! Ще тръгна да го преследвам!
— Аз ще ти посоча по-сигурен път — каза Варни.
— Път ли? Какъв път? — възкликна Фостър. — Аз ще си взема моите четиридесет фунта. Надявах се, че ще се умножат хиляда пъти, но сега ще си взема поне тях.
— Тогава иди се обеси и подай оплакване срещу Аласко в адското съдилище, защото той ще иска делото да се гледа там.