Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
А когато напускаха новия замък, под двата бастиона и фасадата сложиха силни мини. Тия мини избухнаха към обед със страшен ек, но не причиниха големи щети на турците, защото те помнеха вчерашния урок и още не бяха посмели да заемат напуснатото място. В това време двата бастиона, фасадата и главната част на новия замък образуваха един огромен насип от развалини. Тия развалини наистина затрудняваха достъпа до стария замък, но служеха като отлично прикритие за стрелците и — което беше още по-лошо — за миньорите. Те не се смутиха от вида на здравата скала и веднага започнаха да я дълбаят за ново миниране. Тая работа ръководеха опитни италиански и унгарски инженери, които бяха на служба при султана, и работата вървеше добре. Обсадените не можеха да „засягат“ неприятеля нито с оръдията си, нито с мускетите, защото не можеха да го видят. Пан Володиовски замисляше да устрои нападение извън стените, но това не можеше да се предприеме веднага. Войниците бяха страшно уморени. От постоянното долепване на прикладите върху десните рамене на драгуните се бяха образували синини, големи колкото пита хляб. Някои почти не можеха да мръднат ръка; най-сетне стана очевидно, че ако дълбаенето на скалата за миниране продължи непрекъснато още някое време, главната порта на замъка непременно ще бъде вдигната във въздуха. Като предвиждаше това, пан Володиовски заповяда да се направи висок насип зад тая врата и без да губи надежда, казваше:
— Какво от това! Хвръкне ли вратата, тогава ще се отбраняваме иззад насипа; хвръкне ли насипът, преди това ще направим друг — и така нататък, докато усещаме лакът земя под краката си.
Но подолският пан генерал беше загубил всяка надежда и попита:
— А когато изчезне и този лакът?
— Тогава ще изчезнем и ние! — отговори малкият рицар.
В това време той заповяда да се хвърлят върху неприятеля ръчни гранати, които нанасяха много щети. Най-опитният в тая работа се оказа пан поручик Дембински, който изби безброй турци, докато една твърде рано запалена граната се пръсна в ръката му и я откъсна цялата. По същия начин загина и капитан Шмит. Мнозина гинеха от артилерийския огън, мнозина от пушките, с които целеха еничарите, скрити в развалините на новия замък. През това време оръдията на замъка стреляха малко, което смути твърде много членовете на градския съвет. Не стрелят, значи, че и сам Володиовски се е усъмнил в смисъла на отбраната — такова беше всеобщото мнение. От военните никой не смееше да каже пръв, че остава само да се издействат по-добри условия; но епископът, който нямаше рицарски амбиции, гласно изрази тая мисъл. Преди това обаче изпратиха пан Вашилковски при генерала за сведения от замъка. Той отговори писмено: „По мое мнение замъкът няма да удържи дори до вечерта, но тук мислят иначе.“
След прочитането на тоя отговор дори военните започнаха да говорят:
— Правехме, каквото можехме, никой тук не пазеше себе си, но щом не може, не може — и трябва да уговорим условията.
Тия думи стигнаха в града и предизвикаха стичане на грамадна тълпа. Множеството стоеше пред градския дом неспокойно, мълчаливо, по-скоро неблагосклонно, отколкото благосклонно за преговори. Няколко богати арменски търговци се радваха скритом в сърцата си, че обсадата ще свърши и търговията ще започне отново; но другите арменци, заселени много отдавна в Жечпосполита и силно привързани към нея, освен тях ляхите и русините искаха да се отбраняват.
— Щом щяхме да се предаваме, по-добре да го бяхме направили веднага — мърмореха тук-таме, — защото тогава щяхме да издействаме много по-добри условия, а сега те няма да бъдат изгодни, та по-хубаво да загинем в развалините.