Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
Но след някое време това движение започна да намалява и най-сетне престана напълно. Зацари тишина, прекъсвана само от далечните удари на кирките, които непрекъснато трошеха скалата, и подвикванията на стражата по стените. Тая тишина, светлината и великолепната нощ упоиха малкия рицар и Баша. Неизвестно защо им стана малко тъжно, макар и приятно. Башка първа повдигна очи към мъжа си и като видя, че зениците му са отворени, попита:
— Михалко, не спиш ли?
— Да се чудиш, но никак не ми се спи.
— А добре ли ти е?
— Добре. Ами на тебе?
Башка започна да върти светлата си главица.
— Ах, Михалко, толкова ми е хубаво. Ти чу ли какво пееше оня там?
И тя повтори последните думи на песента:
Настана кратко мълчание, което прекъсна малкият рицар.
— Башка! — каза той. — Слушай, Башка!
— Какво, Михалко?
— Да си кажа правичката, ние се чувстваме страшно добре двамата и мисля, че ако единият от нас падне, другият ще тъгува безкрайно.
Баша отлично разбра, че когато малкият рицар казва: „Ако единият от нас падне“ — вместо „умре“ — има наум само себе си. Тя помисли, че той може би не се надява да излезе жив от тая обсада, че иска да я подготви за това нещастие, и страшно предчувствие сви нейното сърце, та скръсти молитвено ръце и каза:
— Михале, имай милост към себе си и към мене!
Гласът на малкия рицар беше леко развълнуван, ако и да говореше спокойно.
— Виждаш ли, Башка, ти не си права — каза той, — защото помислим ли разумно какво представя тоя временен живот? Защо да си блъскаме главата? Кой ще изпитва тук пълно щастие и любов, когато всичко е крехко като суха клечка?
Но Баша започна да се тресе от плач и да повтаря:
— Не искам, не искам, не искам!
— Кълна се в Бога, че не си права — повтори малкият рицар. — Виждаш ли, там горе, зад оня тих месец, е страната на вечното щастие. За него ми говори ти! Който се намери на онова поле, той ще си отдъхне като след дълъг път — и там ще се наслаждава спокойно. Когато ми дойде времето (а такава е съдбата на войника), ти веднага трябва да си кажеш: „Няма нищо!“ Ти просто си длъжна да кажеш: „Михал си отиде, наистина далече, по-далече, отколкото оттук до Литва, но няма нищо, защото и аз ще отида след него.“ Башка, хайде, тихо, не плачи! Който отиде пръв, той ще приготви жилище и за другия — ето, това е цялата работа.
Тук той като че ли беше осенен от видението на бъдещи неща, защото вдигна очи към лунния блясък и продължи така:
— Какво е земният живот! Да предположим, че аз съм вече там, а някой чука на небесните порти. Свети Петър отваря; гледам аз: Кой е? Моята Башка! Боже Господи! Ех, че като скачам, ех, че като виквам! Мили Боже! Думи липсват в устата ми! И няма да има плач, а вечно веселие, и няма да има нито поганци, нито оръдия, нито мини под стените, а само спокойствие и щастие! Ей, Башка, помни: няма нищо!
— Михале! Михале! — повтаряше Баша.
И отново настана тишина, прекъсвана само от далечния монотонен звън на кирките.
Най-сетне Володиовски продума:
— Башка, да прочетем сега молитва.
И тия две чисти като сълзи души започнаха да се молят. И както четяха молитвата си, спокойствие се изливаше върху двамата, а после ги налегна сън и те спаха чак до зори. После пан Володиовски още преди утринния намаз изпроводи Баша чак до моста, който съединяваше стария замък с града, а на сбогуване й каза:
— Помни, Башка: няма нищо!
Петдесет и пета глава
Веднага след утринния намаз оръдейни гърмежи разтърсиха замъците и града. Турците бяха изкопали покрай замъка ров, дълъг около петстотин лакти, а на едно място вече достигаха до самата стена. От този ров те поддържаха непрестанен огън с пушки еничарки. Обсадените правеха прикрития от кожени торби, пълни с вълна, но от окопите непрекъснато пращаха гюллета и гранати, затова около оръдията падаха извънредно много трупове. При едно от оръдията една граната уби шестима души от пехотата на Володиовски, а при другите постоянно гинеха топчии. До вечерта командирите разбраха, че по-дълго е невъзможно да се удържи, особено понеже и мините вече можеха да избухнат всеки момент. Затова през нощта ротмистрите събраха своите роти и въпреки постоянната стрелба до сутринта пренесоха в стария замък всички оръдия, барут и хранителни припаси. Тоя замък беше изграден върху скала, та можеше да издържи по-дълго, защото преди всичко беше по-трудно да го подкопаят. Запитан на съвета, пан Володиовски каза, че стига никой да не започва преговори, той е готов да се брани и цяла година. Неговите думи стигнаха до града и вляха безкрайна надежда в сърцата, защото знаеха, че малкият рицар ще удържи думата си, дори да плати за това със своя живот.