Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Джосуа Безръкия.
— Да. Но ние мислим, че това е номер, тъй като тя каза още, че този меч може да е жизненоважен и срещу същото зло, което прогони нашите съплеменници от Хикехикайо, и че същото това зло скоро може да заплашва всичко, което се е движило над или под земята. Как би могла съдбата на който и да било смъртен да повлияе на караниците на безсмъртните? — Гласът на дуора потрепери. — Това е още един капан, за да си играе със страха ни. Тя иска да потърсим помощта й, така че отново да попаднем в хватката им. Не я ли чухте? „Елате при нас в Джао е-Тинукай’и!“ Имало ли е някога по-хладнокръвно поставян капан точно пред очите на жертвите?
— Значи — най-после каза графът — оцеляването на Джосуа някак си е свързано с това оръжие, така ли?
Юис-фидри го стрелна с разтревожен поглед.
— Така твърдеше тя. Но как би могла да каже, че съдбата му е свързана с тази на Минияр, след като дори не знаеше, че той е бил изкован за втори път? Тя каза, че никой освен нас не знае това и че вероятно много съдби — вероятно всички нишки на съдбата — са свързани с три велики меча, от които Минияр е единият.
Юис-фидри се изправи и продължи с гробовен глас:
— А сега ще ви кажа едно ужасно, ужасно нещо. Въпреки че не можем да се доверим на някогашните си господари, ние се страхуваме, че те може да казват истината. Може би някаква огромна гибел наистина е дошла на този свят. Ако е така, може и да сме я довели ние, дуорите.
Еолаир се мъчеше да схване онова, което чува.
— Но защо, Юис-фидри? Историята на Блестящ гвоздей може и да е опасна тайна, но нали не сте я казали на никого? Когато Късът говори с нас, ние също не казахме нищо, защото не знаехме. Никакви тайни не са разкрити. Каква гибел сте довели?
Дуорът като че ли се притесни.
— Аз… не ви казах всичко. Късът ни повика още веднъж преди пристигането ви. Там беше страховитият непознат от Хикехикайо и пак питаше за Минияр… този проклет меч. — Той седна и се отпусна назад, сякаш нямаше никакви кости. — Този път само един от нас е бил на Мястото на Свидетеля… младият Шо-венна, когото видяхте. Бил е сам и гласът е всял у него огромен страх. Заплашвал е, после обещавал, после отново заплашвал. — Юис-фидри удари по масата с широката си длан. — Трябва да разберете, било го е страх! Нас всички ни е страх! Не сме онова, което бяхме. — Той сведе очи, като че ли се засрами, а после вдигна поглед и погледна жена си. Това като че ли му даде кураж. — Най-накрая ужасът на Шо-венна го надвил. Той казал на непознатия за Минияр, за това как е бил изкован наново и е станал Блестящ гвоздей. — Юис-фидри поклати огромната си глава. — Горкият Шо-венна. Не трябваше да го оставяме да пази сам при Къса. Дано Градината ни прости. Разбирате ли, деца на Херн, бившите ни господари може и да са ни лъгали, но ние все пак се страхуваме, че нищо добро няма да излезе от тъмнината в Хикехикайо. Ако Първата баба на ситите казва истината, кой знае каква сила сме дали в ръцете на злото?
Мейгуин почти не го слушаше. Губеше нишката на разказа му, осъзнаваше само откъслечни парченца — умът й се въртеше около мисълта за собствения й провал. Не бе разбрала добре волята на боговете. Сега й трябваше време да помисли.
Граф Еолаир седеше и мълчеше; залата се изпълни с мрачна тишина. Най-после Юис-фидри се изправи и каза:
— Вие споделихте храната ни. Нека ви покажем нашите награди, а после може да се върнете на светлата повърхност.
Еолаир и Мейгуин последваха дуорите по дълъг наклонен коридор до една зала, чиито стени бяха странно разкривени.
— В тази стая и в другите под нея са образците — каза Юис-фидри. — Дълго са копали дуорите, а и надалеч. Всеки тунел, всяко дълбоко място, което сме прокопали, е тук. Това е историята на нашия народ, а ние двамата сме нейните пазители. — Той гордо размаха ръка. — Карти на светлия Кементари, лабиринта на Джина Т’се-неи, тунелите под планината, която римърсгардците наричат Вестивег, и онези, които прорязват планините над главата ни — всичко е тук. Катакомбите в Зае-и’мирита са отдавна погребани и безмълвни… но тук те живеят!
Еолаир бавно се завъртя, като местеше погледа си от повърхност на повърхност. Вътрешността на огромната зала бе сложно оплетена; всяка стеничка, всеки ъгъл и ниша бяха покрити с карти, издялани в живия камък.
— И казвате, че тук има карти на тунелите, които минават оттук, през Грианспог? — бавно попита той.