Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Глокта излезе от стаята. Проклинаше под носа си, разкърши врат и разтри изтръпналите си длани. После размърда рамене, докато не чу изпукването на прешлените. Тежък разпит. Северард седеше на пода с кръстосани крака, облегнал глава на мръсната стена.
— Подписа ли? — попита той.
— Естествено.
— Чудесно. Поредната разкрита загадка, а, началник?
— Съмнявам се. Той не е ядач. Поне не такъв като Шикел. Вярвай ми, изпитва болка.
— Тя каза, че дарбите им били различни — вдигна рамене Северард.
— Вярно, така каза. Но все пак. — Глокта изтри насълзеното си око и се замисли. Някой е убил принца. Някой печели нещо от това. И дори никого да не го е грижа, аз искам да знам кой. — Има още няколко въпроса, които искам да задам. Часовият пред спалнята на принца. Искам да говоря с него.
— Защо? — вдигна учудено вежди практикът. — Имаме самопризнание, нали?
— Просто го доведи.
Северард опъна крака и се изправи.
— Както кажете, вие сте началникът. — Отблъсна се от мръсната стена и тръгна с небрежна походка по коридора. — Рицар от Дворцовата стража, точно както го поръчахте.
На позицията
— Успя ли да поспиш? — попита Пайк и почеса по-малко изгорялата половина на лицето си.
— Не. Ти?
Бившият престъпник поклати глава.
— От дни не мога да спя — промърмори замислено Яленхорм. Засенчи с ръка очи и погледна към назъбения контур на дърветата по северното било, черен на фона на бледото небе. — Дивизията на Паулдър тръгна ли вече към гората?
— Още преди изгрев-слънце — отвърна Уест. — Всеки момент чакаме вест, че са на позиция. А както изглежда, и Крой е готов. Поне за точността си заслужава похвала.
В долината под командния пост на Бър дивизията на генерал Крой се готвеше да се разгърне в боен ред. В центъра на формацията й бяха три пехотни полка на Кралската гвардия, на двата фланга в подножието на склоновете — по един от наборна войска. Кавалерията беше най-отзад. Коренно различна картина от разгръщането на скалъпената дивизия на Ладисла. Колоните на отделните батальони се носеха плавно и стегнато напред: ботушите на войниците трамбоваха в такт в калта, високата трева и задържалия се в малките котловини сняг. Колоните спряха на определените им места и започнаха да се разпъват в стегнати редици, докато не покриха цялата ширина на долината. В мразовития въздух отекваха тежки стъпки, удари на барабани и резките команди на офицерите. Всичко беше изпълнено като по устав.
Лорд-маршал Бър отметна платнището на входа на шатрата си и излезе навън. Вървешком отвърна отривисто на отдаващите му чест часови и офицери в командния пост.
— Полковник — изръмжа той, вдигайки поглед към небето. — Още е сухо, а?
Слънцето беше бледожълто размазано петно на хоризонта, а небето — бледо, тук-там прорязано от разстлани сиви облаци, сгъстяващи се над северното било.
— За момента, господине — отвърна Уест.
— Новини от Паулдър?
— Още не. Но може да се забави. Пътеките в гората са объркани.
„Не колкото мислите в главата му“, помисли си Уест, но би било съвсем непрофесионално да го каже на глас.
— Закуси ли вече?
— Да, господине, благодаря. — Не беше ял от предишната вечер, но и тогава хапна съвсем малко; от самата мисъл за храна му се повдигаше.
— Е, поне един от нас е хапнал — Бър сложи ръка на корема си и се намръщи. — Проклет стомах, нищо не поема. — Изкриви лице и се оригна продължително. — Извинете ме. А, тръгват вече.
Явно най-после генерал Крой беше решил, че е напълно удовлетворен от местоположението на всеки от дивизията му, защото цялата формация тръгна напред през долината. Подухна леден вятър и развя знамената на полкове, батальони и роти. Бледото слънце заблестя в наточени оръжия, излъскани брони, по златни ширити, полирано дърво и металните халки на конски сбруи. Формацията — перфектна демонстрация на военна мощ — напредваше гладко през долината. В далечината на изток над дърветата се издигаше черна колона — най-близката защитна кула на крепостта Дънбрек.
— Впечатляваща гледка — рече Бър. — Петнайсет хиляди мъже плюс още толкова на билото. — Кимна към двата резервни кавалерийски полка под командния пост. Ездачите бяха слезли от конете си и чакаха нетърпеливо. — И още две хиляди тук, готови за действие. — Погледна назад към лагера: цял палатков град, камари сандъци и бурета с продоволствие, каруци и фургони и щъкащи между тях човешки фигурки. — И всичко това, без да броим хилядите в тила: готвачи, коняри, ковачи, кочияши, прислужници и лекари. — Поклати глава. — Сериозна отговорност, а? Кой ли би искал да е глупакът, отговорен за всички тях?