Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Тогава два иракски изтребителя излетяха от иракска военновъздушна база пред тях.
— Тръгнете на юг, тръгнете на юг! — викаше един контрольор на АУАКС, наблюдаващ района. — Завийте на юг и си плюйте на петите.
Този съвет можеше да бъде добър за някой изтребител. Но никой хеликоптер не може да надбяга един МиГ. Траск свали машината си в едно сухо речно русло, когато единият от вражеските самолети се насочи към него.
— Ние фактически го видяхме да прелита над главите ни — разказа по-късно той. За щастие, хеликоптерът се намираше на много малка височина, за да бъде засечен с радар, и бе скрит от иракчаните от разкъсана облачна маса. Междувременно самолетът АУАКС даде координатите на изтребители F–15C „Ийгъл“. Веднага щом МиГ-ът разбра, че го преследват, той показа опашката си и кацна в базата си.
Траск се насочи на север към района, в който бе свален F–14A. Озовал се дълбоко в иракска територия без ескорт или дори без друг „Пейв Лоу“ за поддръжка, той започваше да се чувства доста самотен.
Имаше и друг проблем: никой не беше чувал екипажа на F–14. Свалените пилоти следват много специфични инструкции, които определят кога и на кои честоти да опитат да се свържат с екипите на бойните и спасителни мисии (БСМ). Спасителите знаят това и следват процедури, целящи да сведат до минимум шанса врагът да открие пръв сваления пилот. Въпреки че тогава никой не го знаеше, малки, но с голямо значение разлики в честотите на военновъздушните сили и флота затрудняваха връзката между търсещите екипи от двата рода войски. Усилията им се затрудняваха и от радиостанцията за оцеляване, носена от Джоунс. Не само обхватът й беше ограничен, но и врагът можеше лесно да я подслушва.
Накратко казано, търсещите флотския пилот самолети се завърнаха с празни ръце. След неколкочасов престой дълбоко във вражеска територия Траск обърна хеликоптера си назад към границата, за да зареди с гориво.
Докато всичко това се случваше над него, лейтенант Джоунс вървеше повече от два часа и стигна до група ниски храсти и растителност близо до кален поток. Започна да копае дупка с ножа си за оцеляване. За час и половина успя да изкопае с окървавените си, покрити с мехури ръце дупка, дълбока деветдесет сантиметра и широка метър и двайсет. Тя скоро щеше да му потрябва; една селскостопанска машина, която очевидно имаше работа до воден резервоар на около километър разстояние, го накара да се скрие в нея.
Тъй като военновъздушните екипажи бяха инструктирани, че спасяванията ще стават през нощта, той не очакваше да го приберат скоро. Убиваше времето с обаждания за помощ по радиостанцията за оцеляване и почистване на дупката си от скорпиони.
По някаква случайност на самолет от военновъздушните сили А–10А, извършващ операция за търсене и спасяване дълбоко в Ирак, бе дадена резервна честота, съвпадаща с честотата на флотския пилот. Междувременно Джоунс реши да предава и слуша в часове, които малко се различаваха от нормалния му график, надявайки се да открие своя изгубен колега.
Вместо него откри неочаквани, но ентусиазирани американски гласове.
— „Плоча 46“, тук е „Сенди 57“. Чувате ли?
— „Сенди 57“, тук „Плоча 46“. Как ме чувате? — отговори Джоунс. Гласът му беше толкова спокоен, че за момент пилотът на А–10А го помисли за иракски самозванец.
Докато А–10 установяваше координатите на сваления летец, Траск отново се насочи на север. Придружен от още един MH–53J, той уведоми АУАКС и полетя над пустинята.
— Ракетите се издигаха и падаха, издигаха и падаха — спомня си Траск, който полагаше всички усилия да следва указанията на АУАКС и да стои далеч от противовъздушната отбрана.
Междувременно пилотът на А–10А пусна сигнална ракета, за да може Джоунс да го забележи, и насочи към мястото на убежището си. Африканският глиган прелетя над дупката на пилота на височина около трийсет метра.
Съобщаването на тези координати на приближаващия „Пейв Лоу“ се оказа по-трудно. За разлика от хеликоптера, А–10А беше екипиран с остаряла навигационна система, която даваше отклонения; съществуваше вероятност координатите му да изпратят „Пейв Лоу“ в погрешна посока, както и да го доведат до пилота. Но имаше и нещо по-лошо — не съществуваше сигурен начин за комуникация между двете летателни средства. С привършващо гориво, пилотът на А–10А прибягна до примитивен гласов код за предаване координатите на Траск, след което отлетя за зареждане.