Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Можеха и да ги чуят, независимо от височината на полета им, и затова маршрутите на двете атакуващи групи внимателно избягваха известни иракски инсталации. Когато хеликоптерите „Пейв Лоу“ в „Червения екип“ засякоха неочаквана иракска формация на пътя си, те я заобиколиха, надявайки се войниците да не са чули шумните мотори на МН–53 и АН–64.
Хеликоптерите „Пейв Лоу“ в „Белия екип“ летяха нагоре по долината до точка, разположена на около шестнайсет километра югоизточно от радарните места, след което завиха наляво и пилотът увеличи скоростта, докато „Белият екип“ прелиташе над един път. Той слушаше внимателно, надявайки се спасителите отзад да не забележат нищо на пътя.
Нищо. Те бяха призраци, скитащи необезпокоявани из пустинята.
2,36 часа. Стигнаха до навигационния пункт (НП), отстоящ на дванайсет километра от целта им — „точката, в която няма шега“, както я наричаха те. Един от членовете на екипажа запали сигнални пръчки отзад в хеликоптера, хвърляйки ги с ръка през отворената врата на хеликоптера върху пясъка на пустинята, отбелязвайки със светеща буква „X“ навигационния пункт. Независимо от цялата високотехнологична екипировка на борда на хеликоптерите „Пейв Лоу“, успехът на мисията зависеше от умелата ръка на един от спасителите.
Апачите се спуснаха напред със скорост шейсет възела, използвайки светещите пръчки, за да се ориентират за атаката. Те актуализираха навигационните си системи, след което включиха компютрите си за засичане на целите и продължиха към тях. Дузина сгради, групи от командни автомобили, радарни чинии, една антенна мачта — мястото започна да се разкрива пред техните очила за нощно виждане. Една след друга забръмчаха слушалките в хеликоптерите: „Засякох целта.“ Бяха задействали лазерните лъчи.
Когато се приближиха на 5 000 метра, по сградите се появиха светлини.
— Веселба на „десет“ — изкомандва командирът на огневия екип на апачите лейтенант Том Дрю.
Фигури се затичаха към трите зенитни гнезда, охраняващи базата.
— Пет… четири… три… — отброяваше спокойно Дрю.
Преди да стигне „едно“, Томас (Тип) О’Нийл изстреля една ракета „Хелфайър“.
— Тази е за теб, Саддам — закани се Дейв Джоунс, вторият пилот на О’Нийл, докато ракетата излиташе от лявата релса на хеликоптера „Апачи“. Това беше първият изстрел във войната.
След двайсет секунди ракетата удари целта си, подпалвайки набор генератори, осигуряващи електричество за радарите. Вече летяха много ракети. Ракети „Хелфайър“, след това ракети „Хидра–70“ и после 30-милиметрови автоматични оръдия пробиха зееща дупка в иракската противовъздушна отбрана. По-малко от пет минути след началото на атаките и двете иракски радарни места бяха безвъзвратно повредени — в „Състояние алфа“, както го нарече шифрованото съобщение до базата.
Екипажите от специалните сили в хеликоптерите „Пейв Лоу“ наблюдаваха очаровани и с известен трепет унищожението; щяха да ги повикат, ако спорадичният вражески огън свалеше някой от хеликоптерите.
Докато хеликоптерите „Пейв Лоу“ на „Червения екип“ чакаха своите апачи, иракските сухопътни сили изстреляха две ракети СА–7 с топлинно насочване по един МН–53. Пилотът успя да избегне изстреляните от рамо ракети с помощта на изкуствени огньове и бързи маневри над пясъците.
— Бяхме твърде заети с избягването от ракетите, за да видим къде отидоха — обясни капитан Корби Мартин, единият от пилотите.
Преди ударът в ранното утро да извади радарите от строя, един оператор на едно от местата очевидно бе успял да прехване част от съобщение, известяващо, че са атакувани. Предадено в Багдад, предупреждението очевидно беше накарало противовъздушната отбрана във вражеската столица да открие безразборен огън. Това се оказа благоприятно за нас. Когато първата атака на изтребителите F–117 срещу града започна около петнайсет минути по-късно, иракчаните бяха свършили мунициите и прегрели повечето от зенитните си установки.