Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Командирът на апачите подполковник Дик Коди бързо пое нещата в свои ръце и адаптира тактиката и машините на подразделението си към мисията. Той завари резервоари от 5 600 литра към дъното на хеликоптерите си и проведе стрелкови учения с ракети „Хелфайър“, за да се увери, че те ще експлодират, когато ударят относително меки цели.
Ракетите експлодираха. Планът — наречен НАЖЕЖЕНА НАКОВАЛНЯ — продължи развитието си.
Това щеше да бъде първият удар във войната.
Генерал Шварцкопф, подозрителен както винаги към специалните операции, даде благословията си с известна неохота, но наблюдаваше отблизо обучението. Говори се, че той разрешил провеждането на операцията с една малко неприлична заповед: „Да не прецакате цялата работа.“
Саудитската пустиня се простираше в безкрайния мрак, докато „Белият екип“ летеше ниско към Ирак в ранните утринни часове на 17-ти януари 1991 година. Във водещия хеликоптер „Пейв Лоу“ пилотът — капитан Майк Кингсли — и неговият втори пилот наблюдаваха на смени зеления екран на насочен напред инфрачервен приемник за нощно виждане (НИПНВ). Летяха вече малко повече от час с относително ниска скорост, която не напрягаше мощния хеликоптер; същото не можеше да се каже за екипажа. Шестимата мъже — двама пилоти, двама бордови инженери и двама спасители — тренираха за тази мисия в продължение на седмици, но дори най-реалистичното учение си оставаше само учение. Стандартната заповед „провери оръжията“ малко след излитането помогна само отчасти за намаляване на нервното напрежение. Те щяха да започнат война и го знаеха.
На неколкостотин метра зад тях пилотът на втория „Пейв Лоу“ майор Боб Лионик провери отново навигационното си устройство, чийто екран се покри със снежинки малко след излитането, когато Подобрената навигационна система (ПНС) необяснимо изключи. Екипажът трябваше да работи трескаво, за да я включи отново. Същевременно повреда в сателитната им кодирана радиовръзка ги лиши от сигурния канал за връзка с командването. И двата проблема бяха разрешени и хеликоптерът летеше точно по курса, като сега предаваха по радиото относително маловажни съобщения. Командирът на мисията Комър, слушайки съобщенията от лявото кресло в пилотската кабина на „Пейв Лоу“, се въздържа да не заповяда на всички да млъкнат.
По-назад летяха апачите в зигзаговидна формация от четири хеликоптера. Всеки щурмови хеликоптер имаше екипаж от двама души и беше натоварен с ракети „Хелфайър“, други ракети и 30-милиметрови картечни снаряди.
„Белият екип“ прекоси границата, спускайки се на петнайсет метра над променящите се дюни. Пилотът зави надясно, гмуркайки се към сухото корито на голяма долина, която щеше да скрие приближаването на хеликоптера към целта му. Екипажът угаси последните лампички в кабината.
— Ние сме в Ирак — отбеляза лаконично вторият пилот. Часът беше 2,13. Атаката им трябваше да започне в 2,38. Определеният за начало на войната час X бе 03,00.
Западното и източното радарно място — наречени „Калифорния“ и „Невада“ — бяха много подобни. На всяко имаше няколко съветски радара и поддържащите ги камиони. Всеки радар се намираше върху собствен камион, заровен в пясъка или покрит с маскировъчна мрежа. Антените представляваха или познатите въртящи се чинии, или приличаха на неподвижни радиомачти. Те заедно сканираха обширен район и покриваха както малки, така и големи височини. Около тях имаше различни поддържащи ремаркета или камиони за комуникации и други функции, както и жилища за войниците.
Неутрализирането на местата означаваше поразяване не само на радарите, но и на техните контролни и комуникационни съоръжения.
Голям проблем при осъществяването на изненадваща атака срещу радарно място за ранно предупреждение е фактът, че самият радар е предназначен за изключване на изненадата при такива атаки. Но никой радар не може да осигури стопроцентово покритие. Тактиката на НАЖЕЖЕНА НАКОВАЛНЯ беше изработена така, че да използва известни пропуски във възможностите на „Невада“ и „Калифорния“. Различните радари имат различни възможности, но всички те откриват трудно обекти, летящи ниско над земята. Дори радари, създадени за откриване на нисколетящи самолети — такива като Р–15М „Скуат Айс“ на всяко от местата, — имат ограничена способност за откриване поради хаотичния земен релеф и физическите ограничения на екипировката. В този случай хеликоптерите щяха да бъдат почти невидими на петнайсет метра височина над земята дори на съвсем близко разстояние. Но ако се издигнеха по-високо, можеха лесно да бъдат забелязани.