Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Прекосявайки границата след хеликоптерите от НАЖЕЖЕНА НАКОВАЛНЯ, войниците от ССО в хеликоптери „Чинук“ СН–47 се приземиха, за да поставят сигнални огньове за ориентиране на американските атакуващи.
Американски бомбардировачи скоро полетяха през дупката, отворена от подразделенията на ССО и апачите…
Хеликоптерите MH–53J „Пейв Лоу“ играха важна роля във войната, прехвърляйки на вражеска територия подразделения на ССО и изпълнявайки бойни и спасителни мисии (БСМ).
БСМ бяха оспорвани, тъй като бойното спасяване не е традиционна задача на ССО, а военновъздушните сили и флотът никога не бяха убедени, че те са с висок приоритет или че ССО отделят достатъчно ресурси за тях.
Шварцкопф натовари частите за специални операции с бойно спасяване отчасти поради рискованите условия вътре в Ирак, отчасти защото специалните сили притежаваха необходимите способности за дълбоко проникване и изтегляне от вражеска територия и отчасти защото собствените възможности за спасяване на военновъздушните сили атрофираха след войната във Виетнам и не съществуваше друга алтернатива, освен възлагане задачата на СОКОМ.
За подготовката на тези мисии се използваха седем бази — пет в Саудитска Арабия и две в Турция. В самото начало на въздушната война хеликоптерите кръжаха нощем над Ирак в случай, че възникне нужда от тях. Но това очевидно беше рисковано и Джонсън скоро заповяда на екипите де преминават границата само ако имат „разумно потвърждение“ за местонахождението на някой пилот. През ранните фази на войната спасяванията се извършваха само през нощта.
Въпреки че не отричаха способностите на екипажите от силите за специални операции (ССО) или на хеликоптерите, някои офицери от военновъздушните сили и флота се ядосваха, че техните служби не са пряко отговорни за търсенето и спасяването на собствения си личен състав. (Макар да бяха машини на военновъздушните сили, хеликоптерите „Пейв Лоу“ представляваха активи на СОКОМ). Ограниченията на Джонсън, които защитаваха екипажите на хеликоптерите, същевременно намаляваха шансовете за прибиране на свалени пилоти, защото екипажите от военновъздушните сили бяха екипирани с архаични радиостанции, чийто ограничен обхват и честоти ги разкриваше пред врага. Другите служби също смятаха, че не се отделят достатъчно ресурси за БСМ.
Въпреки това екипажите на „Пейв Лоу“ осъществиха една от най-смелите операции през войната — спасяване посред бял ден и под обстрел на свален военноморски пилот. И те го направиха с помощта на няколко екипа от военновъздушните сили, включително два А–10А щурмови самолета (наречени „Африкански глиган“, защото външно наподобяваха тези животни и действаха по същия начин), летящи далеч зад фронтовите линии.
На 21-ви януари, няколко дни след началото на въздушната война, лейтенант Девън Джоунс и лейтенант Лорънс Р. Слейд летяха на „Плоча 46“ — изтребител F–14A, ескортиращ военноморски бомбардировач ЕА–6В „Праулер“ за нанасяне на удар срещу радарна инсталация, защитаваща летището Ал Асад в Северен Ирак, разположено на около осемдесет километра на запад от Багдад. След като „Праулер“ изпълни мисията си, Джоунс обърна своя самолет, за да се насочи към самолетоносача „Саратога“, плаващия дом на ескадрилата му в Червено море. При обръщането той видя идваща към него ракета. Започна избягващи маневри, но ракетата успя да избухне достатъчно близо до неговия „Томкет“, за да откъсне опашката му и да направи самолета неуправляем.
Както Джоунс, така и Слейд, неговият офицер за прехващане на радари, катапултираха. Разделени при напускането на самолета, двамата бързо се изгубиха от поглед в слабата светлина на ранното утро. След приземяването си те неволно тръгнаха в противоположни посоки.
Междувременно капитан Том Траск седеше с екипажа си в хеликоптера „Пейв Лоу“ на военновъздушните сили в „Ар-Ар“, малка база до иракската граница. Уморен от няколко последователни мисии, екипът на Траск се приземи последен зад няколко армейски и флотски хеликоптери „Блекхоук“; днес най-важната им задача трябваше да бъде малка, но напълно заслужена почивка.
Но нито Саддам, нито времето работеха за тях. На летището падна гъста мъгла. Когато около 7,15 ч. сутринта дойде съобщението, че са свалени американски летци, пилотите на хеликоптерите „Блекхоук“ не можеха да излетят поради мъглата. Два хеликоптера „Пейв Лоу“, включително този на Траск, поеха задачата.
Първоначалната информация за сваления самолет бе неясна и летците от специалните операции отначало помислиха, че се опитват да спасят екипажи от А–6, както и от F–14. Нарушавайки обичайната си тактика, хеликоптерите се разделиха на две групи, всяка от които се съсредоточи върху спасяването на отделен екипаж. Въпреки че летяха по предварително планиран маршрут, който извиваше през иракска територия и избягваше най-мощните пунктове на противовъздушната отбрана, хеликоптерът на Траск бе забелязан от иракски граничен патрул. Но американците лесно избягаха и късметът ги следваше с вдигането на мъглата, което им позволи да се спуснат на пет метра над земята.