Червена страна
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-428-2
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червена страна». Краткое содержание книги:
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.
- Лам, а?
- Име като всяко друго.
- Ааа, не, не съвсем. Три дървета, Бетод, Уирън-от-Блай и всички останали - техните отдавна са забравени. Но хората още пеят песните за теб. Как мислиш, защо е така?
- Защото хората са глупаци - отвърна Лам.
Вятърът подхвана разхлабена дъска в някаква ограда и тя изтропа. Двамата северняци застанаха един срещу друг. Лам отпусна ръка и чу-канчето на липсващия му пръст докосна леко дръжката на меча. Тръпката отметна небрежно палто и го закачи зад дръжката на своя.
- Това там старият ми меч ли е? - попита Лам.
- Взех го от Дау Черния - сви рамене Тръпката. - Откъдето тръгнало, пак там стигнало, а?
- Винаги. - Лам разкърши бавно шия наляво-надясно. - Като при хората, бягаш, бягаш, обърнеш се - пак там.
Продължиха да стоят един срещу друг, очи в очи, неподвижни като статуи. Децата още се смееха отнякъде и на Роу й се стори, че дочу майка им да ги вика. Столът на старицата на верандата от отсрещната страна на улицата все така поскърцваше равномерно. Ветропоказателят също скърцаше ли, скърцаше. Подухна вятър, вдигна прахоляка по улицата и полите на палтата им изплющяха.
- Какво става? - попита Пит, но никой не му отговори.
Тръпката изкриви бавно устни и оголи здраво стиснатите си зъби.
Лам присви очи. Ръката на Шай стискаше до болка рамото на Роу и дъхът секна в гърлото й. Столът скърцаше ли, скърцаше, онази дъска пак изтропа, излая куче.
- Е? - изръмжа Лам.
Тръпката килна назад глава и обърна единственото си око към Роу. Загледа се в нея. Тя стисна юмруци, изскърца със зъби и установи, че й се искаше той да убие Лам. С цялата си душа и сърце го искаше. Нов порив на вятъра подхвана косата му и я преметна през лицето.
Скръц. Трак, трак.
Тръпката сви рамене:
- Ами, аз да тръгвам, тогава.
-Ъ?
- Дълъг път ме чака обратно до дома. Трябва да им кажа, че деветоп-ръстият копелдак е обратно при пръстта. Прав ли съм, господарю Лам?
Лам сви юмрук и скри дупката от липсващия пръст. Преглътна бавно:
- Отдавна при пръстта.
- И за добро, бих казал. На кого му е притрябвало да го среща отново? - И Тръпката отиде до коня си и се качи на седлото. - Бих казал „До скоро“, но предпочитам да е никога.
Лам не помръдна от място.
- Да, по-добре.
- Някои хора просто не са създадени да вършат добро. - Тръпката пое дълбоко дъх и се усмихна, а усмивката стоеше странно на съсипаното му лице. - Приятно чувство въпреки това. Най-накрая да се примириш. -Той подкара коня си на изток.
Известно време не помръднаха, заслушани във вятъра и в скърцането на стола, огрени от залязващото слънце. Уист въздъхна облекчено и каза:
- Мамка му, едва не се насрах!
И сякаш всички можеха отново да дишат. Шай и Пит се прегърнаха, но Роу не се усмихна. Наблюдаваше Лам. Той също не се усмихна. Смръщено гледаше прахта, издигаща се след Тръпката. После, без да каже и дума, закрачи към магазина, изкачи стълбите и влезе. Шай тръгна след него. Той сваляше припряно неща от рафтовете. Сушено месо, вода, завивка. Всичко необходимо за пътуване.
- Какво правиш, Лам? - попита го Шай.
Той спря за момент, вдигна виновен поглед и продължи с багажа.
- Исках най-доброто за вас - каза той. - Това обещах на майка ви. И сега най-доброто е да си тръгна.
- Къде?
- Не знам. - Загледа се в чуканчето на липсващия си пръст. - Ще дойдат, Шай. Рано или късно. Човек трябва да е реалист за тези неща. Не може да си направил такива неща, каквито съм правил аз, и просто да си тръгнеш с усмивка на уста. Неприятностите винаги ще ме следват по петите. И единственото, което мога да направя, е да ги взема със себе си.
- Не се преструвай, че това е заради нас.
Лам сбърчи унило чело:
- Човек е това, което е. Нищо друго. Кажи на Темпъл „Довиждане“ от мен. Мисля, че случи с него.
Той награби приготвеното, излезе навън, натъпка го в чантите на седлото и застана до коня готов за тръгване.
- Не разбирам - каза Пит и по бузите му потекоха сълзи.
- Знам. - Лам клекна до него и според Роу и в неговите очи имаше сълзи. - Съжалявам. Съжалявам за всичко. - Сграбчи и тримата в прегръдките си.
- Мъртвите са ми свидетели, че съм правил много грешки. Мисля, че човек може да извърви пътя си в този живот и веднъж няма да стъпи накриво, ако не направи избора, който направих аз. Но за едно не съжалявам - за това, че помогнах на майка ви да ви отгледа. Не съжалявам и за това, че ви върнах обратно от онази планина. Въпреки цената.
- Имаме нужда от теб - каза Шай.
- Не - поклати глава Лам. - Нямате. Не се гордея с много неща в живота си, но се гордея с вас. Много. - Той се обърна, избърса с опакото на ръката лицето си и яхна коня.