Червена страна
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-428-2
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червена страна». Краткое содержание книги:
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.
Едната й ръка още носеше стария спираловиден белег от въжето, другата - прясната рана от ножа на кантика с избили над превръзката червени петна. Дланите й бяха надрани и от двете страни, ноктите - изпочупени, кокалчетата - ожулени. Опипа с пръст белега под ухото си - спомен от духовете в равнината. Почти успя да отреже ухото й - скъп спомен от срещата им. Опипа подутините и коричките на зарастващите рани по главата си, драскотините по лицето си, част от които дори не помнеше откъде бяха. Изпъна рамене и разкърши гръб - болките от безброй синини и драскотини се сляха в хор от тънки грозни гласчета.
Надникна през прозореца и се загледа в децата на улицата. Маджуд им беше намерил нови дрехи - тъмен костюм и риза за Пит, зелена рокля с дантели по ръкавите за Роу. По-хубави, отколкото тя някога им беше купувала. Ако не бяха обръснатите им глави, спокойно можеха да минат за децата на някой богаташ. Кърнсбик сочеше новата си огромна постройка и обясняваше ентусиазирано, Роу гледаше и слушаше, Пит подритваше камък в калта.
Шай подсмръкна, преглътна тежко и пак наплиска лицето си с вода. Не плаче, щом очите й са мокри, нали така? Сега трябваше да скача от радост. Въпреки нищожния шанс за успех, въпреки трудностите и опасността беше успяла да ги върне обратно.
Но единственото, за което мислеше в момента, беше цената, на която постигна това.
Убитите. Някои щяха да й липсват, други - не. Някои би нарекла злодеи, но никой не смята себе си за зъл, нали така? Въпреки всичко бяха хора, мъртви хора. Вече не можеха да сторят добро, да поправят злините. Хора, създавани с години и заличени от този свят за секунди - обратно в пръстта. Санджийд и духовете. Папа Ринг и главорезите му. Уердинур и драконовите хора. Лийф - заровен в равнината, Грега Кантлис - танцуващ танца на обесения, Бракио - надупчен със стрели...
Зарови лице в кърпата и започна да търка така, сякаш можеше да ги изтрие от главата си. Знаеше, че не може, бяха загнездени дълбоко вътре в нея. Татуирани по кожата й като девизите по ръцете на Корлин.
Нейна ли беше вината? Тя ли бе подритнатото камъче, което дава началото на свлачището? Или вината беше на Кантлис? На Уердинур? Лам? На всички тях? Главата я заболя от напразни опити да проследи своята нищожна нишка в този гоблен от събития и случки. Лута се трескаво като златотърсач с леген в ръце, незнаещ от коя страна на потока да започне. Същият успех, като да чоплиш коричката на рана. И въпреки това сега, когато всичко беше зад гърба й, не можеше да спре да поглежда назад.
Докуца до леглото и старите пружини изскърцаха под нея. Обгърна раменете си с ръце. Образите наизскачаха в главата й - живи, сякаш всичко ставаше отново - и тя стисна очи и потрепери.
Кантлис блъска главата й в крака на масата. Ножът й потъва в нечие тяло. Някой ръмжи в лицето й. Неизбежни неща, трябваше да ги направи. Бори се с обезумелия дух. Лийф на земята, без уши. Главата на Санджийд хвръква от раменете му - туп! Или те, или тя. Момичето, което прониза със стрела, на годините на Роу. Стрелата й се забива в тялото на коня, ездачът му изхвърча от седлото и се премята по земята. Нямаше избор, никакъв избор. Лам я запраща в стената. Черепът на Уердинур се разцепва - храс! Полетът от покрива на фургона.
На вратата се почука, тя се сепна и изтри очи в превръзката на ръката.
- Кой е? - Опита се да прозвучи като всяка друга сутрин.
- Адвокатът ви. - Темпъл отвори вратата с онази убедителна откровена усмивка, за която никога не беше сигурна дали е престорена. - Добре ли си?
- И по-леки времена съм имала.
- Мога ли да помогна с нещо?
- Предполагам, малко е късно да те помоля да държиш фургона на пътя.
- Да, малко. - Той седна на леглото до нея. Не изпита неудобство от присъствието му. Сигурно след всичко, през което преминаха двамата, неудобството вече не съществуваше помежду им. - Кмета иска да си вървим. Били сме й на лош късмет.
- Няма как да не се съглася с нея. Изненадана съм, че не те е убила
още.
- И утре е ден.
- Трябва ми още малко време - каза Шай и изпъшка, докато вкарваше крак в ботуша си. Искаше да види колко ще я боли глезенът. Оказа се достатъчно, че да я откаже от идеята. - Само докато Лам се върне.
Замълчаха. Темпъл не каза: „Наистина ли мислиш, че някога ще се върне?“. Просто кимна, все едно връщането на Лам беше сигурна работа, също като изгрева и залеза. Беше му благодарна за това.