Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
— Господарю Рал? — обади се Улик. — Господарю Рал, тук ли сте?
Ричард се извърна от прозореца и излезе от удобното си прикритие, като разгърна наметалото на сбърза.
— Да, Улик. Какво има?
Щом видя Ричард да изниква като от нищото, Улик влезе в стаята. Беше свикнал с гледката.
— Един Келтонски генерал иска да ви види. Генерал Болдуин.
Ричард докосна върховете на пръстите си до челото, опитваше се да си спомни нещо.
— Болдуин, Болдуин — вдигна поглед. — Генерал Болдуин. Да, спомням си. Той командва Келтонските части. Изпратихме му писмо за капитулацията на Келтон. Какво иска?
Улик сви рамене.
— Каза само, че иска да говори с Господаря Рал.
Ричард се извърна към прозореца, дръпна тежката златна завеса и се облегна на рисуваната дървена рамка. Загледа се в едно момче, което се изправяше след силен удар с юмрук, за да се върне отново в играта.
— Колко хора го придружават в Ейдиндрил?
— Малко, не повече от пет-шестотин.
— Беше му казано, че Келтон е капитулирал. Ако е искал да създава проблеми, нямаше да бие път дотук с толкова малко войници. Май ще е по-добре да се видя с него. — Извърна се към застаналия нащрек Улик. — Бердин е заета. Кажи на Кара и Райна да ескортират генерала дотук.
Улик удари с юмрук гърдите си и понечи да си върви, но чу гласа на Ричард и се обърна да види какво още ще му каже Господарят Рал.
— Беше ли открито още нещо в основата на планината под Кулата?
— Не, Господарю Рал, нищо, освен части от сбързове. Снегът там е толкова дълбок, че ще трябва да чакаме до пролетта да се разтопи, ако искаме да намерим още. Вятърът може да е отвял нещо, паднало от горе, в произволна посока, войниците няма как да преценят къде да копаят. Ръцете и лапите на сбързовете, които откриха, са били достатъчно леки, че да се задържат над снега. Всичко по-тежко може да е потънало на пет, дори десет метра в мекия сняг.
Ричард кимна разочарован.
— Още нещо. В Двореца сигурно има шивачки. Виж коя е главната и я помоли да дойде при мен.
Ричард се загърна с черната пелерина, без дори да осъзнава какво прави и продължи да гледа играта навън. Очакваше с нетърпение идването на Калан и Зед. Не би трябвало да чака още дълго. Трябва да са близо. Грач със сигурност ги е открил и скоро ще се появят всички заедно.
Откъм вратата зад него се чу гласът на Кара:
— Господарю Рал?
Ричард се обърна, остави пелерината да се разтвори и се отпусна. Между двете Морещици стоеше едър, здрав мъж на достолепна възраст, с прошарени тъмни мустаци, краищата на които се спускаха към брадата му. Сребристата му коса падаше над ушите. Косата му отгоре бе изтъняла и темето му просветваше.
Носеше тежко, късо военно наметало, богато украсено със зелена коприна и закрепено на едното рамо с две копчета. Високата му бродирана яка бе обърната върху жълтеникавата туника, върху която се виждаше хералдическа емблема, разсечена през средата с диагонална черна линия, която я разделяше на жълт и син щит. Високите му ботуши покриваха коленете. Дългите черни ръкавици бяха втъкнати в широкия му колан с орнаментирана тока.
Щом Ричард се материализира пред очите му, лицето на генерала пребледня, той спря рязко.
Ричард се поклони.
— Генерал Болдуин, радвам се да се запознаем. Аз съм Ричард Рал.
Генералът най-сетне дойде на себе си и отвърна на поклона.
— Господарю Рал, за мен е чест, че се съгласихте да се срещнем без предварително уговорена среща.
Ричард махна с ръка.
— Кара, моля те, донеси стол за генерала. Сигурно е изморен от пътуването.
След като Кара постави до масата обикновен кожен стол и генералът се настани, Ричард също седна на мястото си край масата.
— С какво мога да ви бъда полезен, генерал Болдуин?
Генералът хвърли по един поглед на застаналите от двете му страни отзад Райна и Кара. Двете жени стояха спокойно, със сключени на гърба ръце и недвусмислено показваха, че нямат намерение да вървят където и да било.
— Можете да говорите спокойно, генерале. Поверявам дори съня си на тях двете.
Той си пое дъх и като че се поотпусна, приел уверението.
— Господарю Рал, дойдох заради Кралицата.
Беше му хрумнало, че може би е заради това. Скръсти ръце на масата.
— Много съжалявам за случилото се, генерале.
Генералът вдигна ръка на масата и се облегна.
— Да, чух за сбърза. Видях няколко от свирепите зверове, набучени на колове отвън.
Ричард с мъка си наложи да не казва, че може и да са зверове, но не са свирепи. Та нали в крайна сметка сбързът бе умъртвил Катрин Лумхолц, след като тя се бе опитала да го убие. Но генералът едва ли щеше да разбере, така че Ричард си замълча. Вместо това каза: