Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Юис-фидри сведе тежките си клепачи и стисна брадичката си с треперещи пръсти. Когато стенанието отмина, той вдигна поглед и каза:
— Не, дете на Херн, не сме безсмъртни. Вярно е, че сме много по-дълголетни от вас, хората, освен ако расата ви не се е променила много. Но за разлика от Зида’я и Хикеда’я, старите ни повелители ситите и норните, ние не продължаваме да живеем още и още, вечни като планините. Не, смъртта идва и за нас, както и за вашия народ, като крадец или похитител. — По лицето му премина гняв. — Може би някогашните ни господари са с някаква различна кръв още от времената в Градината от старите ни легенди, откъдето са дошли всички първородни; може би ние просто сме по-кратко живеещ вид. Или е това, или наистина е имало някаква тайна, която е била пазена от нас, за които се смяташе, че сме само техни слуги и васали. — Той се обърна към жена си и нежно докосна бузата й. Юис-хадра скри лицето си в рамото му, дългият й врат бе грациозен като на лебед. — Някои от нас умряха, други си тръгнаха и така Изкуството на Свидетелите избяга от нас.
Объркан, Еолаир поклати глава.
— Слушам те внимателно, Юис-фидри, но се страхувам, че въпреки това не разбирам гатанките в онова, което казваш. Онзи глас, който ни говори от камъка — онази, която ти нарече баба на ситите — каза, че се търсят Великите мечове. Какво общо има принц Джосуа с това?
Юис-фидри вдигна ръка.
— Елате с нас на някое по-добро за говорене място. Страхувам се, че присъствието ви е смутило някои от хората ни. Животът на повечето от нас не е бил започнал, когато Судхода’я за последно бяха сред нас. — Той се изправи и разгъна паякообразните си крайници като скакалец, който се катери по житен клас. Изражението му стана извинително. — Ще продължим в Залата на образците. Освен това, деца на Херн, аз съм уморен и гладен. — Той поклати глава. — Не съм говорил толкова от много дълго време.
Имай-ан и Шо-венна останаха назад, може би за да обяснят на срамежливите си другари що за същества са смъртните. Мейгуин ги видя да събират останалите дуори в центъра на гигантската зала, близо до непостоянната светлина на Къса. Само преди час Мейгуин бе преливала от очакване и възбуда, но сега се радваше да види как арената изчезва зад гърба им. Учудването се бе превърнало в безпокойство. Постройка като Мястото на Свидетеля трябваше да е под открито небе, както цирковете в Набан или големия театър на Ерчестър, а не да се крие под покрив от мъртъв черен базалт. Както и да е, тук нямаше кой да помогне на хернистирците.
Юис-фидри и Юис-хадра ги поведоха из пустите улици на Мезуту’а, кристалните им пръчки светеха в мрака като блатни духове, докато те вървяха по тесни проходи, през широки отекващи площади и по крехки като ледени висулки мостове, под които се виждаше единствено сенчеста празнота.
Лампите, които Мейгуин и Еолаир бяха донесли в подземния град, отдавна бяха угаснали и единствената светлина бе розовият блясък на жезлите на дуорите. Очертанията на Мезуту’а изглеждаха по-меки сега, отколкото под светлината на лампите, а ръбовете на града — по-нежни, като че ли бяха заоблени от вятър и дъждове. Но Мейгуин знаеше, че тук, в дълбините на земята, такова време никога не е обезпокоявало древните скали.
Осъзна, че мислите й се отклоняват дори и от такива прекрасно странни гледки като тези и се връщат към номера, който й бе изигран. Ситите не бяха тук. Всъщност, ако оцелелите от Мирния народ търсеха помощта на западнало племе като това на дуорите, те вероятно бяха в по-лошо положение дори от собствения народ на Мейгуин.
И така, тук бе краят на надеждите й за подкрепа. Нямаше спасение за народа й, освен ако тя сама не успееше да измисли нещо. Защо боговете й бяха изпратили такива сънища — само за да ги разбият на парчета ли? Наистина ли Бриниох, Мирка, Рин и останалите бяха обърнали гръб на хернистирците? Мнозина от народа й, скрили се в пещерите, вече си мислеха, че е опасно дори да се бият срещу нахлуващата армия на Скали, като че ли волята на боговете бе толкова очевидно срещу племето на Лут, че да се борят би означавало да оскърбят небесните жители. Това ли бе урокът и от сънищата й за изгубените сити, и от истината за изплашения народ на Юис-фидри? Да не би боговете да я бяха довели тук само за да й покажат, че и хернистирците скоро също ще западнат като гордите сити и сръчните дуори?