Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Мейгуин изправи рамене. Не можеше да позволи на такива опасения да я тревожат. Тя беше дъщерята на Луг… дъщерята на краля. Щеше да измисли нещо. Грешката й бе, че се осланяше на грешните земни същества — хора или сити. Боговете щяха да й изпратят нещо. Те щяха — трябваше — да й дадат някакъв знак, някакъв план, дори и в цялото й отчаяние.
Въздишката й привлече погледа на Еолаир и той попита:
— Зле ли ти е?
Тя отхвърли всичките му тревоги с махване на ръка.
— Някога този град бе осветен — внезапно се обади Юис-фидри и размаха дългата си ръка. — Сърцето на планината, цялото в искри, да.
— Кой е живял тук, Юис-фидри? — попита графът.
— Нашият народ. Тинукеда’я. Но повечето от вида ни отдавна ги няма. Малцина са тук и малцина живееха в Хикехикайо в северните планини, един по-малък град от този. — Лицето му се разкриви. — Докато не бяха принудени да си тръгнат.
— Принудени да си тръгнат? От какво?
Юис-фидри поклати глава и погали дългата си брадичка с пръсти.
— Ще е много лошо да кажа това. Няма да е любезно да излея нашето зло върху невинните деца на Херн. Не се страхувайте. Малкото ни останали хора там избягаха и оставиха злото зад гърба си.
Жена му, Юис-хадра, каза нещо на звънтящия език на дуорите.
— Вярно, това е вярно — със съжаление каза Юис-фидри и примига с огромните си очи. — Хората ни отдавна оставиха онези планини зад гърба си. Надяваме се, че са оставили и злото.
Еолаир погледна Мейгуин многозначително, но тя не разбра какво иска да й каже. Не бе слушала разговора на спътниците си, тъй като бе потънала в по-големите проблеми на бездомния си народ. Усмихна се тъжно, за да покаже на графа на Над Мулах, че трудът му по такива маловажни детайли не отминава незабелязан или неоценен, а после отново се потопи в мълчаливите си размишления.
Граф Еолаир пак се обърна към дуорите:
— Можете ли да ми разкажете за това зло?
Юис-фидри го погледна изпитателно.
— Не. Нямам право да споделя толкова много, макар и да сте благородни представители на народа си. Може би, когато имам повече време да помисля, ще чуете още. Изчакайте.
В пълна тишина, ако се изключеха тихите стъпки, те продължиха през древния град; светлинките на пръчките подскачаха като светулки.
Залата на образците бе купол съвсем малко по-малък от този на Мястото на Свидетеля, разположен ниско сред гора от кули и заобиколен от ров, издялан в скалите така, че да прилича на вълните на бурно море. Самият купол бе усукан като раковина и облицован с някакъв вълшебен камък, който не блестеше като пръчките от розов кристал, но все пак излъчваше бледа светлина.
— Безкрайният и Вечен океан — каза Юис-фидри и махна към острите каменни вълни. — Нашият роден дом бе остров в морето, което заобикаля всичко. Ние, Тинукеда’я, построихме корабите, които преведоха всички Родени в Градината през водата. Руян Ве, най-великият от нашия народ, греба на корабите и ни доведе в тази земя, в безопасност от разрушението. — В големите като чинийки очи на дуора блесна светлина, а в гласа му прозвуча триумфална нотка. Той поклати глава, като че ли искаше да наблегне на важността на онова, което казва. — Без нас нямаше да има кораби. Всички, и господари, и слуги, щяха да преминат в Небитието. — Той примига и се огледа, огънят в очите му бе изчезнал. — Елате, деца на Херн. Да побързаме надолу към Банифа-ша-зе — Залата на образците.
Юис-хадра им махна да тръгват и поведе Мейгуин и графа около замръзналия сив океан към задната част на купола, която стоеше несиметрично в рова, подобно на жълтъка на яйце. Тясна пътека се извиваше надолу към сенчестите дълбини.
— Това е мястото, където живеем със съпруга ми — каза Юис-хадра. — Ние сме пазителите му.
Залата на образците бе тъмна, но когато Юис-хадра прокара ръце по стените, под дългите й пръсти камъните започнаха да излъчват бледа светлина.
Мейгуин погледна острия профил на Еолаир — носеше се до нея, призрачен и приказен. Започваше вече да усеща товара на дългия изтощителен ден — краката не я държаха, мислите й се объркваха. Как въобще й бе позволил Еолаир да направи такова глупаво нещо? Трябваше да… да… да какво? Да я удари по главата? Да я отнесе, ритаща и драскаща, нагоре в пещерите? Тя щеше да го намрази, ако го бе направил. Мейгуин прокара ръце през сплъстената си коса. Ех, ако животът в Тайг бе продължил нормално, ако баща й и Гуитин бяха живи, а зимата не бе продължила толкова…