Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Мейгуин! — Графът я хвана за лакътя. — Ще се удариш в прага на вратата.
Тя се отърси от ръката му и се наведе.
— Виждам.
Залата, в която влязоха, бавно се осветяваше, докато Юис-хадра събуждаше с докосването си още камъни за лъчист живот. Беше кръгла, на всеки няколко крачки в стените имаше ниски входове. Врати бяха издялани от камък, с панти от потъмнял бронз и покрити с руни, които не приличаха на нищо, което Мейгуин бе виждала — бяха различни дори и от онези върху огромната порта, през която бяха влезли в Мезуту’а.
— Седнете, ако обичате — каза Юис-фидри и посочи една редица гранитни столчета, изникнали сякаш като гъби до ниска каменна маса. — Ще приготвим храна. Ще вечеряте ли с нас?
Еолаир погледна Мейгуин, но тя се престори, че гледа настрани. Бе ужасно уморена, объркана и разочарована. Ситите не бяха тук. Тези немощни същества не можеха да им помогнат срещу хора като Скали и крал Елиас.
— Много си любезен, Юис-фидри — отвърна графът. — Ще сме благодарни да споделим трапезата ви.
Юис-фидри запали малка купчинка въглища в едно огнище, издълбано в каменния под. Вниманието, с което го правеше, показваше, че такова гориво е трудно да се намери и че се използва само в много специални случаи.
Мейгуин не можа да не забележи странната изящност, с която се движеха дуорите. Въпреки привидно несръчната си вдървена походка те се плъзгаха с някаква странна, танцова плавност и като че ли почти се галеха — и с движенията си, и с музикалната си реч. Тя разбра, че гледа двама престарели любовници, и двамата останали без сили, но дотолкова свикнали един с друг, че се бяха превърнали в два крайника на едно и също тяло. Сега, когато вече бе посвикнала със странния вид на дуорите, Мейгуин ги гледаше и бе сигурна, че са точно това, което изглеждат — двойка, която може и да е изпитвала ужас и мъка, но чието щастие заедно е продължило векове.
— Готово — най-после каза Юис-фидри, наля нещо от каменна кана в две чаши и ги подаде на Мейгуин и графа. — Заповядайте, пийте.
— Какво е това? — тихичко попита Мейгуин. Подуши течността, но тя не миришеше на нищо.
— Вода, дете на Херн — отвърна Юис-фидри малко объркано. — Вашите хора не пият ли вече вода?
— Пием. — Мейгуин се усмихна и вдигна чашата към устните си. Бе забравила колко време е минало, откакто за последен път бе пила от меха с вода, но сигурно бяха минали часове. Водата потече по гърлото й, студена и сладка като замразен мед. Имаше вкус, който тя не можа да определи точно, на нещо каменисто, но чисто. Ако беше цвят, щеше да е синьото на ранна вечер.
— Чудесно! — Тя подаде чашата на Юис-фидри да й налее пак.
След това дуорите измъкнаха чиния, в която имаше висока купчина бели, леко светещи гъби и някакви неща, за които Мейгуин бе нещастно убедена, че са някакви многокраки буболечки. Бяха увити в листа и запечени на въглените. Магията на глътките сладка вода изведнъж изчезна и Мейгуин почувства, че отново залита на ръба на отвратителна носталгия.
Еолаир храбро си взе няколко гъби — неслучайно го смятаха за най-добрия дворцов посланик в Остен Ард — и показно задъвка и преглътна една от многокраките хапки, а после започна да разбърква храната си така, все едно яде. Изражението му, докато дъвчеше, бе достатъчно, за да задържи съдържанието на чинията на Мейгуин далеч от устата й.
— И така, Юис-фидри, защо домът ви се нарича Залата на образците? — попита графът на Над Мулах и без да го видят, пусна няколко почернели личинки да паднат на пода под плаща му.
— Ще ви покажем, когато свършим с вечерята — гордо отвърна Юис-хадра.
— Тогава, ако не е неучтиво, мога ли да ви попитам за някои други неща? Времето ни тук е на привършване. — Еолаир вдигна вежди. — Трябва да върна тази дама при народа ни в пещерите горе.
Мейгуин спести подигравателната си забележка. Да бе — да върне тази дама!
— Питай, дете на Херн.
— Вие споменахте за един смъртен, за онзи, когото ние познаваме като Джосуа Безръкия. А гласът от камъка спомена нещо за Велики мечове. Какви са тези мечове и какво общо имат те с Джосуа?
Юис-фидри остърга парче гъба от бузата си с подобните си на лъжици пръсти.
— Трябва да начена отпреди началото, както казваме ние. — Той погледна Еолаир, после Мейгуин и пак Еолаир. — В далеч отминалите дни нашият народ направи меч за един крал на северните мъже. Кралят обаче не удържа на думата си. Когато дойде време да плаща, кралят на смъртните вместо това спори, а после и съсече водача на хората ни. Този крал бе Елврит, първи господар на Римърсгард. Меча, изкован от дуорите за него, той нарече Минияр.