Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
Дишах тежко. Не ми трябваше огледало, за да разбера, че косата ми е наелектризирана. Но болка не изпитвах никъде по тялото си, даже точно обратното. Чувствах се силна. Свежа. Пълна с енергия.
„Тази химикалка е вълшебна“ — казах си. Не можех да намеря по-добро определение за нея, но същевременно трябваше да има някакво обяснение защо е такава. Помислих си за буквите, които написах тук предния път, името ми, което прогори хартията.
Взех нов лист от чекмеджето на бюрото си и го сложих на масата пред себе си. Не исках химикалката да започне да се тресе отново, затова, преди да я приближа до листа, я завъртях в другата посока.
Но какво щях да напиша?
Погледнах навън към тъмната гора и написах „СВЕТЛИНА“ с главни букви. Изминаха няколко секунди и хартията започна да гори.
СВЕТЛИНА
Буквите прогориха хартията, но погледът ми бе привлечен към прозореца. Изправих се, промъкнах се до завесите и ги разтворих докрай. И там, върху тъмното небе, облаците се раздалечаваха едни от други и разкриваха бялата кръгла луна. Тя светеше толкова силно и ясно, че почти бе болезнено да гледаш в нея. Като че ли цялото стопанство бе огряно. Ако не знаех, че приближава полунощ, щях да кажа, че е средата на деня. След това светлината постепенно отслабна, а междувременно в стаята ми замириса на изгоряло. Завтекох се обратно към масата, където буквите започваха да продупчват листа. Думата, която бях написала, ясно личеше по осемте дупки в хартията.
„Не е възможно“ — помислих си.
Не можеше да е вярно!
Отново хванах химикалката и усмихвайки се, написах следващата дума с четливи главни букви. Скоро след това те се появиха върху хартията една по една:
ПАРИ
Заслушах се. Чаках напрегнато нещо да се случи. Отидох до прозореца отново, отворих го и погледнах към земята навън. Очаквах всеки момент да видя как пачки пари влетяват през прозореца и напълват цялата ми стая, но нищо не се случи. Завесите не помръднаха. Небето не се отвори. Само на листа имаше пак четири малки дупки.
Защо нищо не се случваше?
„Трябва да опитам нещо друго“ — помислих си. Може би „пари“ е твърде общо. Може би трябва да съм по-малко конкретна. Или повече.
Написах още четири букви и зачаках. Постепенно станаха видими.
Дъжд
И още преди да успея да стигна до прозореца, чух как първите капки дъжд започнаха да барабанят по покрива. Усилваха се все повече и повече и се превърнаха в най-големия порой, който някога бях виждала. Дъждът трополеше толкова силно по покрива, сякаш всеки момент щеше да мине през него. Скоро след това пороят постепенно намаля, а междувременно буквите прогориха хартията.
„Това е ненормално“ — помислих си и седнах на леглото отново. Можех да напиша нещо върху хартията и то се случваше веднага след това! И все пак очевидно не можех да пиша каквото и да е. Малко по малко започнах да проумявам какво откачено нещо бях намерила и в какво оръжие можеше да се превърне, ако попаднеше в неподходящите ръце. Не бе чудно, че някой искаше да се сдобие с химикалката.
Но откъде знаеха за нея?
Исках да експериментирам още, да напиша повече неща, да изпробвам различни думи и да видя дали мога да стигна до някакво по-точно обяснение как действа химикалката. Но нещо ме накара да изчакам, да отида пак до прозореца.
Гарваните се бяха събрали и бяха дошли по-близо. Пак бяха вперили поглед в мен. Преброих ги отново. Три пъти.
Сега бяха само единайсет.
И вече бях абсолютно убедена, че нещо не е наред.
27
Промъкнах се надолу по стълбището. Спрях. Заслушах се.
Нямаше никого тук.
Но как можех да знам това?
Вярно, не виждах никого, не чувах никого, но нещо беше по-различно и ми трябваха няколко секунди, за да осъзная какво беше то. Можех да виждам отвън, въпреки че бях вътре. Можех да видя, че навън няма никого! През стената!
Малко по малко започнах да разбирам защо нямах нужда от очилата си, след като намерих кутийката и докоснах химикалката за първи път, защо не се уморявах, защо внезапно станах толкова силна.
Химикалката ме правеше такава. Тя ми даваше всички тези качества, сили или каквото и да беше това. И изглежда, че ставах все по-силна с всеки път, когато я използвах.
Но какво щеше да се случи следващия път? Щях ли да стана още по-силна?
Досещах се, че и виденията, които получавах, всички тези тайни за Сара, Офелия и мъжа със сребристата коса, бяха свързани с химикалката. Все пак преди не бях способна на подобни неща и сега малко се радвах, че се случва.