Синя кръв [bg]

- Вчера си била в храма - подсказа й д-р Пат.

-Да, в египетското крило на музея. Той махна ръце от очите ми и видях храма.

Блис не беше много наясно що за лекар е тази доктор Пат. Кабинетът й беше като на дерматолог, но бе видяла няколко бременни жени да минават на ултразвук в другите стаи.

- Така, това вече го спомена.

- И после... - Тя се изчерви. - Мисля, че той се канеше да ме целуне. Всъщност той май наистина ме целуна, но после... не знам, причерня ми и съм изгубила съзнание. Следващото, което помня, е, че се разхождахме с него в американското крило и разглеждахме мебели.

- Това ли е всичко, което си спомняш?

- Спомням си писъци.

- Пищяла си?

- Не, някой друг пищеше. Чуваше се някъде отдалеч.

Тя огледа кабинета на д-р Пат. Беше най-белият и най-чистият, който бе виждала. Дори медицинските инструменти блестяха, изкусно подредени в кутии от италианско стъкло.

- Разкажи ми.

Блис се изчерви. Не искаше да разкрие онова, което я тревожеше най-много. И без това родителите й я мислеха за луда. Ами ако и д-р Пат си помисли същото?

-Ами беше много странно. Изведнъж се озовах пред храма, който беше цял. В Египет, имам предвид. Слънцето блестеше много ярко, а храмът не беше разрушен. Беше си съвсем цял. И аз бях там. Все едно съм влязла в някой филм.

Изведнъж д-р Пат се усмихна. Беше толкова неочаквано, че неволно Блис й отвърна с широка усмивка.

- Знам, че звучи налудничаво, но имах чувството, че съм се върнала назад във времето.

Сега лекарката определено изглеждаше радостна. Затвори бележника си и го бутна настрани.

- Това, което преживяваш, е напълно нормално.

- Така ли?

- Нарича се синдром на регенерация на паметта.

- Какво е това?

Д-р Пат заобяснява надълго и нашироко феномена на когнитивното клетъчно реструктуриране, някакъв катаклизъм в мозъка, който предизвиква пренасяне в друга епоха. Блис не разбра нищо от думите й.

- Това е нещо като дежа вю. Може да се случи на всеки.

- Предполагам. Значи не съм луда? И на други хора се е случвало?

- Е, не на всички. На някои... специални хора. Трябвало е да разкажеш на родителите си по-рано. Имаш среща с Комитета в понеделник, нали така?

Откъде знаеше д-р Пат за Комитета?

Блис кимна.

- Там ще ти обяснят всичко. Сега не се притеснявай и не го мисли.

- Значи нищо ми няма?

- Абсолютно нищо.

По-късно същата нощ Блис се събуди с адско главоболие. „Къде съм?” - запита се тя. Чувстваше се така, сякаш я бе блъснал камион. Тялото й беше тежко, сякаш бе прогизнало, главата й бе замаяна. Погледна към часовника на леглото си. Светещите цифри показваха 23:49.

Изправи се с усилие. Сложи ръка на челото си и усети, че гори. Главата й пулсираше безмилостно. Стомахът й беше болезнено свит.

Глад.

Стъпи на пода и с мъка се изправи. Идеята се оказа лоша. Чувстваше се замаяна и слаба. Хвана се за една от подпорите на леглото и се пресегна да светне лампата. Но преди да е стигнала ключа, стаята се озари от силна светлина. Всичко си беше точно както го беше оставила - дебелото писмо от Комитета и формулярите, разпръснати по бюрото, тетрадката по немски, отворена на същата страница, моливите, старателно подредени в кутията, магнита за хладилник, който й бяха подарили приятели от Тексас, снимката на семейството й пред Сената, когато баща й положи клетва за сенатор.