Повелител на сенките [bg]

— На покрива — реши Ема. — Ела с мен.

Тя поведе Клеъри по стъпалата към отвора на тавана, извеждайки я на потъналия в мрак покрив. Не се бе качвала тук от нощта, когато бе дошла с Марк. Оттогава сякаш бяха минали години, макар да знаеше, че са само няколко седмици.

Горещината на деня бе оставила черния покрив горещ и лепкав. Ала нощта бе хладна (пустинните нощи винаги бяха хладни, температурата падаше главоломно в мига, в който слънцето залезеше) и ветрецът, повяващ откъм океана, рошеше влажната коса на Ема.

Тя прекоси покрива, следвана от Клеъри, и отиде до любимото си местенце, откъдето се разкриваше изглед към океана под тях, магистралата — потъваща в хълма под Института и обгърнатите в сенки върхове на планините в далечината.

Ема приседна на ръба на покрива, свила колене пред себе си, оставяйки пустинният въздух да милва кожата и косата й. Лунната светлина посребряваше белезите й, особено най-плътния белег от вътрешната страна на дясната й ръка. Беше го получила в Идрис, когато се бе събудила там, търсейки родителите си с писъци, и Джулиън, знаещ от какво има нужда, бе сложил Кортана в ръцете й.

Клеъри се намести леко до нея, наклонила глава настрани, сякаш слушаше гръмовното дишане на океана, мекото плискане на вълните, които ту идваха, ту се отдръпваха.

— Е, що се отнася до изгледа, Нюйоркският институт определено не може да се мери с вас. От покрива там виждам единствено Бруклин. — Тя се обърна към Ема. — Джем Карстерс и Теса Грей ти пращат поздрави.

— Те ли ви казаха за Кит? — попита Ема. Джем беше много далечен и много стар роднина на Ема — въпреки че не изглеждаше на повече от двайсет и пет, той всъщност бе на около сто двайсет и пет години. Теса, неговата съпруга, беше могъща магьосница. Именно те бяха открили съществуването на Кит и баща му, тъкмо навреме, за да видят как Джон Рук бива убит от демони.

Клеъри кимна.

— Те са на мисия. Дори на мен не казаха какво търсят.

— Мислех, че издирват Черната книга?

— Възможно е. Знам, че първо ще отидат в Спираловидния лабиринт. — Клеъри се облегна на ръцете си. — Знам, че на Джем му се иска да бъде до теб. Да бъде някой, с когото да говориш. Казах му, че винаги можеш да говориш с мен, но ти не си се обаждала от нощта, след като Малкълм умря…

— Той не умря. Аз го убих — прекъсна я Ема. Постоянно трябваше да си напомня, че беше убила Малкълм, забила бе Кортана в корема му, защото то й се струваше толкова невероятно. Освен това болеше, така, както боли, когато изведнъж се блъснеш в бодлива тел — неочаквана болка, появила се от нищото. Въпреки че той си го беше заслужил, все пак болеше. — Не би трябвало да се чувствам виновна, нали? Той беше ужасен човек. Принудена бях да го направя.