Повелител на сенките [bg]

Беше наистина красив. Много по-красив от Марк например, ако трябваше да бъде напълно обективна. Чертите му бяха по-правилни, челюстта — по-строга, гърдите и раменете — по-широки.

Кристина отмести няколко парчета боядисан хоросан. Двамата с Диего се бяха заели с източната част на къщата, където, почти бе сигурна, трябва да се бяха намирали спалнята и дрешникът на Малкълм, защото непрекъснато откриваше парчета от дрехи.

— Всъщност си мислех за Хайме.

— О. — Тъмните очи на Диего бяха пълни със съчувствие. — Нормално е да ти липсва. И на мен ми липсва.

— Тогава защо не се чуеш с него?

Знаеше, че думите й прозвучаха рязко. То бе по-силно от нея. Не беше сигурна защо Диего я побъркваше, и то не по един хубав начин. Може би защото толкова дълго го беше обвинявала, задето я беше предал, че й беше трудно да надмогне гнева си. Може би защото това, че вече не го винеше, означаваше, че още повече вини Хайме, което не й се струваше справедливо, при положение че Хайме не беше тук, за да се защити.

— Нямам представа как да го намеря — отвърна Диего.

— Никаква ли? Не знаеш къде е или как да се свържеш с него? — Май беше пропуснала тази част. Може би защото Диего не я беше споменал.

— Не иска да му досаждам — обясни той. — Всичките ми огнени съобщения се връщат. Не говори и с баща ни. — Майка им беше починала. — Нито с когото и да било от братовчедите ни.

— Откъде изобщо си сигурен, че е жив? — попита Кристина и начаса се разкая. Очите на Диего пламнаха.

— Той все още е малкият ми брат. Щях да разбера, ако беше мъртъв.

— Центурионе! — Беше Клеъри, викаща го от върха на хълма.

Диего се затича нагоре през отломките, без да поглежда назад. Кристина си даваше сметка, че го беше разстроила; чувство на вина се разля по тялото й и тя изрита голямо парче хоросан, от което, като клечка за зъби, стърчеше метален прът.

То се търкулна настрани и Кристина примига срещу предмета, който се показа отдолу, след което се наведе и го вдигна. Ръкавица… мъжка кожена ръкавица, мека като коприна, ала хилядократно по-здрава. Върху кожата беше отпечатана рисунка на златна корона, прекършена надве.

— Марк! — извика тя. — Necessito que veas algo![4]

Миг по-късно осъзна, че бе толкова слисана, че го бе извикала на испански, но то като че ли нямаше значение. Марк вече бе дошъл, скачайки пъргаво през камъните. Стоеше над нея, а вятърът повдигаше меките бледозлатисти къдрици от заострените връхчета на ушите му. Изглеждаше разтревожен.

— Какво има?

Кристина му подаде ръкавицата.

— Това не е ли символът на един от Дворовете на феите?

Марк я обърна в ръката си.

— Счупената корона е символът на краля на тъмните феи — измърмори той. — Смята се за истинския крал и на двата Двора и докато не се възцари над тях, короната ще си остане строшена надве. — Той наклони глава на една страна, като птица, изучаваща котка от безопасно разстояние. — Ала тези ръкавици… Кийрън имаше такива, когато дойде в Лова. Изработката им е прекрасна. Малцина, освен елфическите благородници, могат да ги носят. Всъщност малцина, освен синовете на краля.