Затворена котка [bg]

Погледна последователно Селесте, Алваро и Мелиса.

— Какво става, по дяволите?

Тримата избухнаха в смях.

— Бейзболен мач, не виждаш ли?

— Ето го Ернесто!

Лекарят успя да си проправи път сред младежите, скупчени на трибуните, и се настани до Тирсо.

— Мислех, че няма да успея — каза задъхан. — Не искаха да ме пуснат. Вече има пет патрулки пред стадиона.

— Ще дойдат повече — отговори спокойно Мелиса.

Тирсо пребледня.

— Къде сме попаднали?

— Ти нищо ли не знаеш? — попита Ернесто и после изгледа останалите.

— Ако му бяхме казали, нямаше да дойде — каза Мелиса с неприятен тон. — Нали знаеш какъв е?

— Какво трябваше да ми кажете, по дяволите?

— На протест сме — отговори Селесте, без да откъсва поглед от терена. Тя поздрави няколко души, които вече заемаха позициите си.

— Протест? Какъв протест? — изписка Тирсо и се изправи. — Аз не искам да протестирам за нищо.

Ернесто го дръпна обратно на пейката.

— Как може да не подкрепяш приятелите си!

— Приятели ли? Не познавам никого от тия хора.

— Но нас ни познаваш, нали — каза Селесте. — Сега сме тук и имаме нужда от твоята подкрепа.

Тирсо прогони въображаема муха с ръка.

— Защо?

— Щяхме да открием картинна изложба в Стара Хавана, но ДС я забрани — обясни Селесте. — Хиляда пъти ти обясних.

— И на мен ми забраниха изложба — добави Мелиса.

— Знам, но никой не ми каза, че трябва да протестирам за това.

— Художниците бяха бесни — продължи Селесте. — Според тях това никога не би се случило с бейзболен мач. После някой предложи да направим един гигантски пърформанс и ето ни тук.

— Това ми звучи като подигравка — каза Тирсо.

— Естествено, миличък — съгласи се Селесте. — Винаги ни наричат перверзници, нали? Е, сега ще разберат какво е хубаво. Никой няма да може да ни обвини, задето играем.

На Тирсо му се искаше да се чувства толкова безгрижен, колкото приятелите му или като останалите зрители, които не преставаха да крещят. Близо до тях един кльощав и брадат тип свиреше на конта, сякаш беше арфа, и кръглите му ленънки се свличаха от носа му. Мнимите спортисти — по сандали и еспадрили, най-накрая заеха местата си. В този момент от високоговорителите прозвуча силен шум. Тирсо скочи и се огледа наоколо.

— Какво става?

— Нищо, миличък, успокой се. Това е рок групата.

— Ще има и концерт ли?

— Не, приятел. Не знаеш ли, че хората винаги носят барабани и сирени на стадионите? — му обясни Алваро. — Само че ние сме по-изтънчени и доведохме едни рокаджии.

Почти веднага след това гръмна лавина от пронизителни акорди, надвикани от дрезгав глас, който пееше на неразбираем и въпреки това познат език. От всички страни отекнаха ентусиазирани възгласи.