Затворена котка [bg]

23

— Отново сънувах един от онези особени сънища — оплака се Мелиса веднага щом се настани в креслото. — Всичко беше объркано, помня го смътно, но тя отново беше там.

— Кой? — попита Сибила.

— Сянката.

Шумът на града се разсейваше с падането на нощта. Хората се скриваха в домовете си, следвайки инстинкта на своите предци.

— Беше още един от онези сънища, в които… — започна да обяснява, но, изглежда, промени намерението си. — Вие казахте, че сте били психолог, нали?

— Дипломирах се, но не се посветих на практиката — отвърна жената бавно, сякаш й беше трудно да си припомня нещо много болезнено. — Понякога е опасно да кажеш, че лечението на хронична депресия се състои в това да напуснеш страната.

— В такъв случай ще знаете какво се случва с мен — предположи Мелиса. — Мисля, че имам начален стадий на шизофрения.

Жената направи усилие да не се засмее.

— Откъде ти хрумна това?

— Един приятел ми каза, че някои личности…

— Миличка, няма никакъв проблем с личността ти. Ти си един непоносимо нормален човек, само че си принудена да живееш в среда, която не е нормална.

— Но тогава как обяснявате сянката?

Сибила се сети къде е ключът за това объркване.

— Къде е дневникът ти? — попита тя.

— Дневникът ми ли? — повтори Мелиса изненадана.

— Каза ми, че си водиш дневник, където записваш някои преживявания и разсъждения за сянката.

— Продължавам да пиша, защото допълва онова, което виждам насън. — Тя се замисли. — Или сънищата допълват дневника ми?

Жената изчака няколко секунди и като видя, че Мелиса продължава да мълчи, обясни:

— Сянката, изглежда, е част от самата теб, цялост, родена от твоето подсъзнание. Помниш ли какво ти разказах за духовните наставници?