Вълкът през зимата [bg]

- Помогни ми да изляза - каза Хари, но началникът на полицията не помръдна.

- Моля те! - Гласът му пресекваше леко и той се презираше заради слабостта си. Майка му беше права: не беше истински мъж. Ако наистина беше смел, щеше да качи момичето в колата си, да го закара в щатската полиция в Бангор и да им признае всичко или поне да го остави в центъра на града, където ще е в безопасност. Изправен в гроба, той си представяше сценарий, в който момичето се съгласява да си мълчи за случилото се, но сценарият се провали, щом се видя как се връща в Проспъръс, за да обясни нейното отсъствие. Не, направил бе за нея най-доброто, което можеше. Всичко друго би било проклятие за града. Но Проспъръс и бездруго бе вече толкова близо до проклятието, че едва ли нещо щеше да се промени.

Затвори очи и зачака кирката да го удари по главата, но нищо такова не се случи. Вместо това Морланд хвана дясната му ръка, изви се назад и общите им усилия го измъкнаха от дупката.

Хари седна на земята и скри лице в дланите си.

- За миг си помислих, че ще ме оставиш там, долу - каза той.

- Би било твърде лесно - отвърна Морланд. - Освен това още не сме свършили.

И Хари разбра, че той не говори само за запълването на гроба.

Момичето беше изчезнало, покрито от пръстта. Виждаше се, че земята е разкопавана, но Морланд знаеше, че останалите зимни снегове, които предстоеше да паднат, ще имат грижата за това. Когато започне истинското топене, пръстта ще се превърне в кал, а когато изсъхне, всички следи от тяхната дейност ще са се заличили. Надяваше се само да са закопали момичето достатъчно дълбоко.

- Мамка му - каза той.

- Какво има? - попита Хари.

- Може би трябваше да я извадим от найлона. Това би помогнало да изгние по-бързо.

- Искаш отново да я изровим ли?

- Не, не искам. Хайде, време е да тръгваме.

Морланд зави лопатата и кирката в найлонови пликове, да не цапат багажника на колата му. На другия ден щеше да я почисти отвътре и отвън, просто за всеки случай.

Хари не бе помръднал от мястото си до гроба.

- Имам един въпрос - каза той.

Морланд го почака да продължи.

- Възможно ли е тя да бъде последната?

Морланд би определил изражението на Хари като обнадеждено, ако употребата на думата „надежда“ не бе така абсурдна при тези обстоятелства.

- Не - каза той.

- Тя е мъртва. Ние я убихме. Предадохме я на земята. Защо не? Защо да не може да е последната?

Началник Морланд затвори багажника, преди да отговори: