Вълкът през зимата [bg]

- После...

Майка му затвори очи. За момент той забрави, че може да е заспала, но докато я гледаше, от дясното ѝ око се отрони сълза и тялото ѝ потръпна. Плачеше, а той никога не бе я виждал да плаче, дори и когато почина баща му. Тя беше корава жена, от стар заселнически сой, и хората като нея не показваха слабост. Ако са били слаби, градът не би съумял да оцелее. Да оцелее и да процъфти.

- Мамо - каза той. - Мамо...

Хари хвана дясната ѝ ръка, но тя я издърпа и той едва тогава разбра, че не плаче, а се смее, кикоти се при спомена за онова, което беше видяла. Мразеше я заради това. Дори докато умираше бавно, тя имаше способността да го ужасява. Погледна го и по изражението му разбра колко е отвратен.

- Винаги си бил слаб - каза. - Ако брат ти беше жив, щеше да стане член на градския съвет. Най-доброто от семето на баща ти отиде в него. В теб е капнало каквото беше останало.

Брат му беше умрял в утробата ѝ три години преди Хари да се роди. През същия период в града бе имало множество помятания, мъртвородени и починали в кърмаческа възраст деца, истински мор. Градският съвет бе взел мерки и оттогава Проспъръс беше благословен с раждането само на живи и здрави деца за много години напред. Но майка му никога не бе преставала да говори за мъртвия му брат. Ърл9, така го беше нарекла, меланхолично ехо от ранга, който е можел да достигне, ако бе оживял. Той бе Загиналият граф и неговото кралско потекло бе умряло заедно с него.

В старческото слабоумие на майка му имаше моменти, когато тя го наричаше Ърл, представяйки си живота на един син, който никога не бе съществувал, изброяваше постиженията и възхваляваше победите му. Хари ги изстрадваше мълчаливо, също както бе ги търпял през целия си живот. Затова, когато най-сетне краят на майка му наближи, остави Ерин в леглото, облече се и кара два часа в онази отвратителна есенна нощ, за да стигне до хосписа и да бъде до нея. Просто искаше да е сигурен, че е мъртва, и малко неща в техните отношения му бяха доставяли по-голямо удоволствие от това да усеща как топлината постепенно напуска тялото ѝ, докато остана само съсухрената обвивка. Единствено предаването ѝ на огъня в крематориума му бе донесло по-голямо удовлетворение.

- Още ли си буден? - попита Морланд.

- Да - отвърна Хари. - Буден съм.

Не погледна към него, докато говореше. Виждаше само отражението му в стъклото.

„Аз приличам на майка си - помисли си. - В Проспъръс всички приличаме на родителите си, а понякога приличаме и на децата на други родители. Това е генофондът. Твърде е малък. Би било справедливо да е дълбок поне колкото да удавиш в него коте и всяко семейство да си има по един точещ лиги роднина, заключен на някой таван. Май наистина сме благословени.“ И се усмихна така сурово, така мрачно заради избора на думата „благословени“, че усети как горната му устна се пукна.