Краля демон [bg]

— Не! — изплъзна ѝ се тя. — Почакай, Магрет, отивам да намеря Амон. Трябва да разбера какво…

Магрет се закова пред вратата.

— Трябва да влезете във ваната и да се изтъркате добре. Ако Амон ви види в такъв вид, ще се уплаши до смърт.

— Магрет! — възкликна Раиса. — Стига де. Говорим за Амон. Него не го е грижа за…

— Амон е чакал толкова време, ще почака още малко. След два часа ви предстои да се явите на вечеря, а миришете сякаш току — що излизате от барака за опушване на месо.

Макар и с недоволство Раиса позволи на дойката да съблече останалите ѝ дрехи и влезе във ваната. Чувството беше прекрасно, нямаше спор. Горещата вода щипеше множеството ѝ рани и драскотини, но облекчаваше и отпускаше болезнените ѝ мускули.

Магрет хвана с два пръста обгорилата туника и клин и сбърчи нос.

— Тези отиват право на пазара във Вехтошарника — обяви тя.

— Моля те, Магрет — ужаси се Раиса. — Недей да ги изхвърляш. Това са единствените ми удобни дрехи.

Магрет измърмори нещо под нос и ги хвърли в кошницата за пране.

На дойката ѝ бяха нужни цели два часа да приведе Раиса в „представителен“ вид. Извади нова рокля. Беше я ушила, прекроявайки една от старите на Мариана. Оказа се приятна изненада — не толкова натруфена, колкото роклите, които кралицата ѝ избираше. Просто парче смарагдова коприна. Падаше на елегантни дипли по тялото ѝ, а деколтето — достатъчно дълбоко — можеше да се опише дори като леко предизвикателно.

Магрет оформи все още влажната коса на Раиса в кок и го украси със златна диадема. За финал ѝ сложи огърлицата с диви рози, подарък от баща ѝ, Авърил. Така ѝ викаше той — Дива роза. Заради красотата ѝ, казваше. И заради многото ѝ бодли.

Най-сетне Раиса се появи в трапезарията. Помещението вече гъмжеше от гости. Струнен квартет свиреше в единия ъгъл, слуги с подноси обикаляха наоколо, а обичайните храненици на кралския двор се рояха около странична маса, отрупана със сирена, плодове и вино.

Тя се огледа набързо за Амон, макар че не очакваше да го види тук. Едва ли го бяха поканили сред аристократите.

В отсрещния край на трапезарията видя баба си, Елена Демонаи, матриархка на лагера Демонаи. Стоеше с малка група членове на клана, облечени в широки, украсени със сложни бродерии роби, предназначени за специални случаи.

Раиса доближи баба си, хвана ръцете ѝ и сведе глава до тях, както изискваше обичаят в клановете.

— Привет, Сенестре Демонаи — поздрави я на кланов език.

— Тук е най-добре да говорим на долски, внучке — отвърна Елена. — Инак равнинците ще помислят, че си разменяме тайни.

— Чула ли си нещо за баща ми? — продължи на кланов език Раиса. Напоследък не ѝ оставаха много други забавления, освен да дразни равнинците.

— Скоро ще се прибере — увери я Елена. — За пира по случай именния ти ден, ако не и преди това.

Баща ѝ беше заминал на юг с поредната търговска експедиция до другия край на Ардън, чак до Уе’енхавен и отвъд него: рисковано начинание във военно време, но пък именно във военно време стоките държаха най-високи цени.