Краля демон [bg]

А от всичко най-много обичаше да дебне из засада.

Той вдигна поглед — тя го гледаше, жадна за отговор.

— Oт теб ще стане велик воин, Копаеща птица — заяви Хан с широка усмивка. — Чудесно. Правилно решение си взела. — Взе ръката ѝ и я стисна.

Птица засия от радост, едвам сдържаше сълзите си, а Хан се изуми, че одобрението му значи толкова много за нея. Още пo-изумен остана, когато се приведе към него и го целуна по устните.

После стана, взе легена и се пъхна между завесите.

— Птица! — провикна се Хан след нея. Щом беше в настроение за целувки, той с удоволствие щеше да ѝ угоди. Но докато думата се отлепи от устните му, нея вече я нямаше.

Хан се върна в общата шатра. Птица я нямаше там, но Върба и Жарава седяха коляно до коляно на пода и разговаряха. Ако не се караха, то поне бяха на път да го сторят. Хан заотстъпва смутено назад, защото не искаше да ги прекъсва. Чуваше обаче разговора им и от другото помещение. А и ги виждаше, ако леко открехнеше завесата.

— И какво? Да си стоя кротко, докато онези опожаряват планината ли? — Гласът на Жарава трепереше от гняв. — Не съм страхливец.

Хан се смая. Никой не смееше да говори така на Върба.

— Просто не бива да забравяш, че си само на шестнайсет — отвърна кротко Върба. — Използвай разсъдъка си. Не е имало смисъл да им се опълчваш. Какво постигна? Смелостта ти потуши ли огъня?

Безмълвен, Жарава продължи да я гледа яростно.

Тя протегна ръка и го погали по бузата.

— Последвай моя пример, Жарава, не си го слагай присърце — посъветва го ласкаво тя. — Това не е в природата ти. Злобата срещу магьосниците ще ти навлече само беди.

— Бяха почти наши връстници — продължи да упорства Жарава. — Нали уж казваше, че магьосниците трябвало да навършат шестнайсет, за да ги допуснат в Одънов брод? И не им било позволено да използват магия, докато не преминели обучението?

— Какво им е позволено и какво правят са две съвършено различни неща — уточни Върба. Стана, отиде при тъкачния стан и се залови с чергата. — Кои бяха? Познаваш ли ги?

— Единият се казваше Мика. Мика Баяр.

Върба седеше с гръб към Жарава и с лице към Хан, затова той видя как кръвта се изцеди от лицето ѝ, като чу името.

— Сигурен ли си? — попита тя, без да се обръща.

— Ами, да, напълно. — Жарава звучеше объркано, изглежда доловил нещо в гласа ѝ. — Защо питаш?

— Той е от рода Соколово гнездо, могъщо магьосническо семейство — обясни Върба. — Не бива да му се изпречваш на пътя. Попита ли за името ти?

Жарава вирна гордо брадичка.

— Представих им се: Жарава от лагера Морски борове. — Той се поколеба. — Но той ме нарече Хейдън.

Върба затвори очи и поклати леко глава. Следващите ѝ думи изненадаха Хан.

— А Самотен ловец? Той обади ли се? Знаят ли и неговото име?

Жарава килна умислено глава.

— Май не — отвърна. — Не си спомням дали се представи. — Позасмя се. — Пък и едва ли си спомнят нещо друго за него, освен стрелата му, насочена към черните им магьоснически сърца.