Краля демон [bg]

— Ами, да, как иначе? Стига да съм поканен. — Дори не му беше минало през ума, че няма да е. Семейството на Птица се ползваше с авторитет сред клановете, защото тя беше племенница на матриархката на Морски борове. Тържеството по случай пълнолетието ѝ щеше да бъде грандиозно и Хан го очакваше с нетърпение.

Тя кимна отривисто.

— Хубаво.

— Но дотогава остава цял месец, нали? — За Хан месецът представляваше цяла вечност. Всичко можеше да се случи за един месец. Нямаше навика да си прави планове за повече от ден-два напред.

Тя кимна отново.

— Ще е на шестнайсетия ми преимен ден.

Накрая Птица пусна ръцете му и сложи своите в скута си. Извади босите си стъпала изпод полите си и ги заоглежда. На малкото пръстче на десния ѝ крак имаше сребърно пръстенче.

— Избра ли си призвание? — попита Хан.

До навършване на шестнайсетгодишна възраст момчетата и момичетата от клановете имаха задължението да усвоят всички видове умения и занаяти — от ловуване, следотърсачество, пасене на стада и боравене с оръжия до тъкане, ковачество, лечителство и пеене.

Навършеха ли шестнайсет години, оповестяваха призванието си и започваха да чиракуват. Всеки трябваше да си има занаят, независимо че в клана понятието носеше доста по-гъвкаво значение, отколкото в градовете.

Тук дори разказвачеството се считаше за занаят.

Хан осъзна, че Птица още не му е дала отговор и повтори въпроса.

— Избра ли си занаят?

Птица вдигна очи към него.

— Ще бъда воин — обяви тя и впери нетрепващ поглед в него, сякаш го предизвикваше да възрази.

— Воин! — примигна насреща ѝ и смотолеви: — Какво мисли Върба по въпроса?

— Още не знае — отвърна Птица и заби пръстите на краката си в килима. — Не ѝ казвай.

„Върба едва ли ще одобри“, помисли си Хан. Понеже си няма своя дъщеря, вероятно се надяваше Птица да наследи ролята ѝ на матриархка и лечителка на клана, макар и да не беше от най-грижовните.

— Колко воини са му нужни на Морски борове? — попита Хан.

— Искам да се преместя в Демонаи — обяви Птица с превити рамене.

— Сериозно?

Птица се целеше нависоко. Воините на Демонаи бяха легендарни бойци и ловци. Говореше се, че със седмици можели да оцелеят в гората само на вятър, дъжд и слънчева светлина; че един демонайски воин се равнявал на сто войника.

Хан обаче ги смяташе за високомерни, саможиви същества, които никога не се усмихват и си придават вид на хора, посветени в тайни, каквито простосмъртните не са достойни да узнаят.

— И с кого ще се сражаваш? — поинтересува се Хан. — Така де, тук, в планината, от години не сме воювали.

Птица се подразни от вялата му реакция.

— На юг се лее предостатъчно кръв — възрази тя. — Купища бежанци се струпват в планината. Съвсем не е изключено Войната да се пренесе и тук. — Звучеше сякаш едва ли не се надява да стане така.