Мираж [bg]

Майка ми ми беше разказвала, че брат ми е имал такова дърво някога — млада фиданка, която успял да съхрани в парника през цялата окупация с намерението да я засади в градината и да види как цъфти. Но също като останалите ни мечти и надежди в края на окупацията дръвчето изсъхнало и накрая умряло.

— Амани!

Сепнах се и се върнах в настоящето. Тала беше застанала точно пред мен с ръце на кръста.

— Откога стоиш там?

— Не съвсем отскоро — каза тя. — Побързай, моля те. Имаме да спазваме график.

— Защо? — попитах, докато вървях след нея към банята.

Напоследък програмата на дните ми беше станала предсказуема — разполагах свободно със сутрините си, но следобедите прекарвах почти изцяло в наблюдение на придворните на Марам и в преглеждане на списъци и бележки, за да науча всичко, което още не знаех. Вечер обикновено ме водеха при Надин, за да ме изпита върху наученото през деня, но Марам в последно време почти не си правеше труда да следи процеса.

Част от мен се питаше защо и дали случката от последната ни среща не я кара да стои по-далеч.

„Ами добре“ — помислих си с ожесточено задоволство.

— Ще те подложат на последен изпит преди бала — каза Тала простичко, а после, с по-мек глас, додаде: — Съжалявам. Не знам нищо повече.

Вгледах се в отражението си в огледалото, докато Тала се суетеше около мен — пристягаше пояса около кръста ми, подреждаше диплите на полите на роклята ми. Имаше и бижута — едра гривна за дясната ми китка и няколко пръстена за лявата ръка. Пръстите ми трепереха, докато вървях след дроида през двора. Изпитите ми дотук бяха прости. Но днес бях облечена като Марам. Залогът щеше да е по-голям.